Онова, което не ме убива
- Автор: Лагеркранс Давид
- Серия: Millennium #4
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-619-150-673-6
- Переводчик: Росица Цветанова
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Онова, което не ме убива». Краткое содержание книги:
Внимание, финалът е отворен!
Стокхолм беше малко или много опустял. Бурята бе позатихнала. По водата обаче още пробягваха бели гребени. Микаел отправи поглед към „Гранд Хотел“ от другата страна на залива и се зачуди дали да не пропусне срещата с мистър Нийдъм и вместо това да потегли към Лисбет или поне да се погрижи край нея да мине някой полицейски патрул. Не, не можеше да го стори, без да я предупреди. Още едно изтичане на информация можеше да се окаже катастрофално. Пак отвори приложението трема и написа:
Да осигуря ли помощ?
Не получи отговор. Малко след това плати, замислено слезе от таксито и премина през въртящата се врата на хотела. Часът беше четири и двайсет сутринта, бе подранил с четирийсет минути. Навярно никога не бе пристигал четирийсет минути по-рано където и да било, ала в него сякаш гореше пожар и преди да отиде на рецепцията и да предаде телефоните си според уговорката, той пак позвъни на Ерика и ѝ заръча да се опита да се свърже с Лисбет и да държи връзка с полицията, както и да вземе решенията, които сметне за необходими.
— Веднага щом чуеш нещо ново, обади се в „Гранд Хотел“ и поискай да те свържат със стаята на мистър Нийдъм.
— И кой е това?
— Някакъв човек, който иска да се срещне с мен.
— По това време?
— По това време — потвърди той и отиде на рецепцията.
Едуин Нийдъм бе отседнал в стая 654. Микаел почука. Вратата се отвори и на прага застана мъж, който смърдеше на пот и ярост. Приличаше на фигурата от рибарската снимка в интернет горе-долу колкото някой току-що станал от сън диктатор с махмурлук прилича на своята стилизирана статуя. В ръката си държеше чаша с някакво питие, беше кисел и рошав. Имаше вид на сърдит булдог.
— Мистър Нийдъм — поздрави Микаел.
— Ед — отвърна Нийдъм. — Съжалявам, че те безпокоя по това нечовешко време, но работата не търпи отлагане.
— Така изглежда — отбеляза Микаел сухо.
— Имаш ли представа за какво се касае?
Микаел поклати глава и се настани на фотьойл до писалище, на което имаше бутилка джин и бутилка швепс тоник.
— Не, откъде ще имаш? — продължи Ед. — От друга страна, никога не се знае с такива момчета като теб. Аз, разбира се, те проверих и всъщност мразя да лаская хората. Оставя фалшив вкус на езика ми, но ти си направо уникален в професията си, нали?
Микаел се насили да се усмихне.
— Ще се радвам да минеш по същество — отвърна той.
— Спокойно, спокойно, ще бъда кристално ясен. Предполагам, че знаеш къде работя.
— Не съм съвсем сигурен — отговори Микаел честно.
— В Puzzle Palace, в града на радиоелектронното разузнаване. Работя в плювалника на целия свят.
— АНС.
— Точно, а можеш ли поне да предположиш каква сатанинска глупост е да се гавриш с нас, можеш ли, Микаел Блумквист?
— Мисля, че мога да си представя — рече той.
— А можеш ли да схванеш къде всъщност мисля, че е мястото на твоята дружка?
— Не.
— В затвора. Доживотно!
Микаел се усмихна със, надяваше се, спокойна, овладяна усмивка. На практика обаче мислите бясно препускаха в главата му. Макар да съзнаваше, че може да се е случило какво ли не и че не бива да си вади прибързани заключения, помисли си разтревожено: нима Лисбет е хакнала АНС? Малко ли ѝ беше, че се крие и че я издирват убийци? Нима отгоре на това се е забъркала с щатските разузнавателни служби? Звучеше… ами, как звучеше? Звучеше невъобразимо.
Ако имаше нещо, което да отличава Лисбет, то бе, че никога не вършеше нищо без щателен анализ на последиците. Нищо от хрумванията ѝ не бе импулсивно и необмислено, затова не можеше да си представи да е сторила нещо толкова идиотско, като да хакне АНС, ако съществуваше и най-малкият риск да я открият. Вярно, понякога вършеше опасни неща, ала тогава рисковете винаги бяха пропорционални на ползата, така че Микаел отказваше да повярва, че се е намъкнала там само за да се остави да бъде надхитрена от този злъчен булдог пред него.
— Мисля, че сте си извадили прибързани заключения — отбеляза той.
— Мечтай си, старче. Но предполагам, че ме чу, когато употребих думата „всъщност“.
— Чух.