Онова, което не ме убива
- Автор: Лагеркранс Давид
- Серия: Millennium #4
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-619-150-673-6
- Переводчик: Росица Цветанова
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Онова, което не ме убива». Краткое содержание книги:
Внимание, финалът е отворен!
— Изплюй камъчето, Емил, и бързо — каза му.
— Значи…
— Да?
— Една много приятна дама, служителка от Компютърната инспекция на име Лина Робертсон, се обади и обясни, че сте се чули и сте се били разбрали да увеличите нивото на защитеност на твоя компютър предвид обстоятелствата. Ставало дума за определени деликатни лични сведения.
— И…
— И очевидно ти била дала погрешни указания и това страшно я разстроило. Каза, че се срамувала от невежеството си и се безпокояла да не би защитата да излезе недостатъчна, ето защо искаше по най-бързия начин да се добере до онзи, който ти е уредил криптирането.
— И ти какво ѝ каза?
— Че не знам нищо по въпроса, само че бях виждал Андрей да седи на компютъра ти, зает с нещо.
— Значи си ѝ препоръчал да се свърже с Андрей.
— Тогава бях за малко из центъра, та ѝ казах, че Андрей със сигурност е още в редакцията и може да му се обади, така казах. Това беше всичко.
— По дяволите, Емил.
— Но тя звучеше наистина…
— Не ми пука как е звучала, но се надявам да си информирал Андрей за разговора впоследствие.
— Не веднага. В момента и аз съм затрупан с работа като всички останали.
— После обаче си му казал.
— Значи, той се чупи, преди да успея да кажа нещо.
— В такъв случай си му звъннал по телефона.
— Абсолютно, няколко пъти. Но…
— Да?
— Не вдигаше.
— Окей — отвърна Микаел с леденостуден глас.
После затвори и набра номера на Ян Бублански. Наложи се да звъни два пъти, преди разбуденият комисар да вдигне слушалката, и тогава Микаел се видя принуден да му разкаже цялата история. Сподели всичко, освен местоположението на Лисбет и Аугуст.
После информира и Ерика.
Лисбет Саландер бе заспала, но някъде дълбоко в себе си беше в бойна готовност. Спеше с дрехите, с коженото яке и ботушите си. Освен това се будеше лесно, дали заради бурята, дали заради Аугуст, който скимтеше и хленчеше и насън. Но отново заспиваше или най-малкото се унасяше в дрямка, а на моменти сънуваше кратки, странно реалистични сънища.
Сега сънуваше баща си, който налагаше майка ѝ, а това я караше да изпитва и насън онази стара, дива ярост от детството. Усети я толкова ясно, че пак се събуди. Часът беше четири без петнайсет сутринта, а на нощното шкафче точно както и преди се въргаляха листовете, на които двамата с Аугуст си бяха писали цифри. Навън се сипеше сняг. Бурята обаче бе позатихнала и не се чуваше нищо необичайно, само вятърът, който виеше и шумолеше в клонаците.
Въпреки това изпита неприятно усещане и първо реши, че е заради съня, останал да витае из стаята. После изтръпна. Леглото до нея беше празно. Аугуст бе изчезнал. Лисбет се изправи светкавично и безшумно, сграбчи беретата от чантата на пода и се промъкна в голямата стая към терасата.
В следващия миг си отдъхна. Аугуст седеше на кръглата кухненска маса и се занимаваше с нещо. Дискретно, за да не го смущава, Лисбет се наведе над рамото му и установи, че Аугуст нито пишеше нови прости числа, нито рисуваше нещо, свързано с тормоза, понесен от Ласе Вестман и Рогер Винтер. Сега момчето рисуваше шахматни квадрати, които се отразяваха в огледалата на гардеробите, а над тях се очертаваше заплашителна фигура с протегната ръка. Извършителят най-сетне започваше да добива форма. Лисбет се усмихна и тихо се оттегли.
Върна се в спалнята и седна на леглото, свали блузата и превръзката си и инспектира раната си. Все още не изглеждаше добре, а тя продължаваше да се чувства отпаднала и замаяна. Взе две допълнителни таблетки антибиотик и опита да си почине още малко. Навярно бе заспала отново. Впоследствие изпитваше смътното усещане, че е видяла насън и Зала, и Камила. Веднага след това обаче долови нещо. Не разбра какво. Просто усещане за присъствие. Навън някаква птица пляскаше с крила. Откъм голямата стая се чуваше тежкото и измъчено дишане на Аугуст. Лисбет тъкмо щеше да се надигне отново, когато въздухът бе пронизан от вледеняващ писък.
Когато Микаел излезе от редакцията рано сутринта, за да хване такси до „Гранд Хотел“, още не беше чул Андрей и за пореден път се мъчеше да си внуши, че е реагирал твърде пресилено и колегата му всеки момент ще се обади от дома на някое момиче или приятел. Тревогата обаче не го напускаше. Докато вървеше по „Йотгатан“, смътно забеляза, че отново вали сняг и че на тротоара лежи самотна дамска обувка. Повървя още малко, после извади своя самсунг и позвъни на Лисбет през приложението редфон.
Лисбет не отговори и това ни най-малко не го успокои. Опита още веднъж и накрая изпрати есемес от приложението трема: Камила е по следите ви. Трябва да напуснете скривалището! Сетне съзря таксито, което се спускаше откъм улица „Хьокенс гата“, и се учуди, когато шофьорът го изгледа стреснато. В този момент Микаел наистина изглеждаше смъртоносно решителен. Положението не се подобри от това, че не отговаряше на опитите на таксиджията да поведе разговор. Седеше в мрака отзад и очите му неспокойно блестяха.