Онова, което не ме убива

Микаел се опитваше да запази спокойствие. Защо нещо лошо би се случило с Андрей? Никой — освен той и Ерика — не знаеше, че Андрей участва в опазването на Лисбет и момчето. Бяха подходили крайно предпазливо с информацията, по-предпазливо от всякога. И все пак… защо не го откриваше?

Андрей не беше от хората, които пренебрегват телефона. Напротив — звъннеше ли Микаел, той вдигаше на първия сигнал. Сега обаче беше просто невъзможно да го намери, а това беше странно. Или пък… Микаел отново се помъчи да си внуши, че Андрей просто си работи, загубил представа за времето и мястото, или в най-лошия случай, че е оставил някъде телефона си. Сигурно беше само това. Но, да му се не види… Камила беше изникнала сякаш от нищото след всичките тези години. Нещо явно се готвеше. Какво беше казал комисар Бублански?

Живеем в свят, в който параноята е здравословна.

Микаел се протегна за телефона на нощното шкафче и пак звънна на Андрей. Отново не получи отговор и тогава реши да събуди новоназначения Емил Гранден, който живееше близо до Андрей в Рьода берйен във Васастан. Емил като че не се отзова много охотно, но все пак обеща да изтича до Андрей на мига, за да провери дали си е вкъщи. Обади се на Микаел двайсет минути по-късно. Дълго блъскал по вратата на Андрей, явно го нямало.

Микаел затвори, облече се и излезе. Забърза през опустелия и брулен от бурята Сьодермалм нагоре към „Йотгатан“. Най-вероятно, мислеше си той, Андрей спи на дивана в редакцията и не чува телефона. Нямаше да му е за пръв път. Дано това да беше обяснението. И все пак му ставаше все по-напрегнато, а когато отвори вратата и изключи алармата, потръпна, сякаш очакваше да види някакво опустошение. Колкото обаче и да обикаляше, не зърна и следа от нещо необичайно, а в криптиращата му програма за имейли сведенията до едно бяха старателно изтрити, точно както се бяха разбрали. Всичко изглеждаше нормално, само дето на дивана не спеше никакъв Андрей. Диванът в редакцията изглеждаше захабен и празен както обикновено.

Микаел се замисли, после отново звънна на Емил Гранден.

— Емил — поде той. — Съжалявам, че те тормозя така посред нощ, но цялата тази история ме е направила параноичен.

— Разбирам това.

— Затова ми се стори, че си притеснен, когато отворих дума за Андрей. Има ли нещо, което да не си ми казал?

— Нищо, което вече да не знаеш — отвърна Емил.

— Какво искаш да кажеш?

— Искам да кажа, че аз също говорих с Компютърната инспекция.

— Как също?

— Значи ти не…

— Не! — отсече Микаел и чу как дишането от другата страна се учести. Разбра, че бе станала ужасяваща грешка.