Кралица на въздух и мрак [bg]

Скалистите образувания му бяха познати, също и извивката на крайбрежната линия… макар че вълните бяха мастиленочерни и когато се разбиеха в брега, го поръбваха с черна дантела.

Ема го докосна по рамото.

— Джулиън? Трябва ни план.

Беше посивяла от умора, сенки бяха легнали под тъмнокафявите й очи. Златистата й коса падаше на оплетени кичури около раменете й. Емоция изригна в Джулиън. Болка, любов, паника, скръб и копнеж се разляха в него като кръв, рукнала от рана, чиито шевове се бяха разкъсали.

Отдръпна се от Ема с препъване и се свлече до една скала, раздиран от конвулсии, докато стомахът му се изпразваше от горчива жлъчка. Когато спазмите на тялото му най-сетне спряха, избърса уста, изтри ръце в пясъка и се върна при Ема, която се беше покатерила върху едно от скалните образувания. Кекури, така се наричаха, или нещо подобно.

Джулиън стисна ръце. Чувствата му бушуваха като разбунено море, чиито вълни се разбиваха във вътрешността на черепа му. В отговор умът му се мяташе трескаво, вкопчваше се в случайни късчета информация и ги подхвърляше на пътя му.

Съсредоточи се, заповяда си и прехапа устна, докато от болката главата му не се проясни. Усети вкуса на кръв. Ема се беше изкатерила до средата на скалата, загледана на юг.

— Това е наистина, наистина странно.

— Кое е странно?

Изненада се колко нормално звучи. Две фигури минаха покрай тях — вампири, единият от които беше момиче с дълга кестенява коса. И двамата му помахаха непринудено. Какво ставаше, по дяволите?

Ема скочи на земята.

— Добре ли си? — попита, отмятайки косата си.

— Мисля, че е заради пътуването през Портала — излъга той.

Каквото и да ставаше с него, определено не беше това.

— Виж.

Незнайно как, Ема бе успяла да опази телефона си през всичките им премеждия и сега му показа снимката, която беше направила от скалата.

Беше тъмна, но Джулиън незабавно разпозна бреговата линия, а в далечината — развалините на кея Санта Моника. Виенското колело беше преобърнато, просто купчина смачкан метал. В небето кръжаха тъмни фигури, които определено не бяха птици.

Ема преглътна с усилие.

— Това е Лос Анджелис, Джулиън. Съвсем близо до Института.

— Но кралят каза, че е Туле… каза, че е свят, отровен за нефилимите…

Той не довърши, ужасен. В другия край на брега — не там, където беше множеството — маршируваха две колони хора в боен строй. Когато наближиха, Джулиън зърна алени униформи.

Двамата с Ема се скриха зад най-близкото скално образувание, притискайки се плътно до него, и загледаха как маршируващите се приближават. Тълпата в другия край също идваше насам, музиката беше спряла. Чуваше се единствено звукът на разбиващи се вълни, вятър и маршируващи крака.