Онова, което не ме убива
- Автор: Лагеркранс Давид
- Серия: Millennium #4
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-619-150-673-6
- Переводчик: Росица Цветанова
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Онова, което не ме убива». Краткое содержание книги:
Внимание, финалът е отворен!
Минаваше полунощ, когато Микаел Блумквист се прибра вкъщи. Макар че беше съвсем изтощен, а и трябваше да стане по първи петли, той веднага седна на компютъра и потърси Едуин Нийдъм в Гугъл. По света съществуваше не един Едуин Нийдъм, имаше например някакъв преуспял ръгбист, който извършил фантастично завръщане на терена, след като преболедувал от левкемия.
Имаше един Едуин Нийдъм, който явно бе експерт по пречистване на водата, както и друг, който умееше да попада на снимки от масови събития и да изглежда смешно. Никой от тях обаче не приличаше на типа, който можеше да е участвал в разкриването на самоличността на Осата и да я е обвинил в престъпление. Затова пък съществуваше един Едуин Нийдъм, който бе компютърен инженер и доктор от МТИ, а това най-малкото беше правилната област. Но и той не му се стори точният. Вярно, понастоящем беше високопоставен шеф в „Сейфлайн“, водеща компания за защита на компютри от вируси, а такава компания сто на сто би се интересувала от хакери. Ала онова, което Ед (както му викаха) казваше в няколко интервюта, касаеше единствено пазарни дялове и нови продукти. Нито думичка не се извисяваше над обичайния клиширан брътвеж на продавачите дори когато бе получил шанса да разкаже за своите хобита: боулинг и риболов на муха. Обичал природата, твърдеше той, обичал състезателния елемент… Най-опасното, на което, изглежда, бе способен, беше да отегчава хората до смърт.
Имаше една снимка, на която, гологръд и захилен, мъжът държеше голяма сьомга — една от онези композиции, които в рибарските среди се срещат с честота 13 от 12. Беше тъпа точно колкото всичко останало, и все пак — Микаел започна да се пита дали скуката не целеше да дезинформира. Изчете материалите повторно и тогава го обзе усещането за скалъпеност, за фасада, и бавно, но сигурно стигна до обратното заключение: този беше точният човек. Службите се надушваха от разстояние. Миришеше му на АНС или на ЦРУ. Отново погледна снимката със сьомгата. Тогава вече му се стори, че вижда нещо коренно различно.
Стори му се, че вижда опасен тип, който само се преструва. Имаше нещо непоклатимо в начина, по който бе стъпил на краката си и насмешливо се хилеше към фотоапарата, поне Микаел така си въобрази и отново се замисли за Лисбет. Чудеше се дали не би трябвало да ѝ каже за срещата, ала нямаше причина да я тревожи сега, особено при положение че още нищо не знаеше, затова реши да си ляга. Имаше нужда да поспи два часа, та утре сутрин да се срещне с Ед Нийдъм на свежа глава. Замислено изми зъбите си и се съблече, легна си и тогава си даде сметка, че е безумно изтощен. Сънят го засмука за нула време. Сънува, че потъва и се дави в реката, в която бе застанал Ед Нийдъм. Впоследствие смътно си спомняше, че бе пълзял по речното дъно с пляскащи, шибащи сьомги наоколо. Не спа дълго. Събуди се рязко с чувството, че е пропуснал нещо. На нощното шкафче бе оставен телефонът му и той се сети за Андрей. През цялото време несъзнателно бе мислил за Андрей.
Линда заключи вратата и с двете ключалки и в това, разбира се, нямаше нищо странно. Жена с нейното минало несъмнено трябваше да се отнася съвестно към мерките за сигурност. Въпреки това Андрей се почувства некомфортно, но отдаде това на жилището. То изобщо не изглеждаше както бе очаквал. Наистина ли бяха в дома на нейна приятелка?
Леглото беше широко, но не особено дълго, и снабдено с лъскави решетъчни табли и в горния, и в долния край. Покривката беше черна и навяваше мисли за ковчег, а не му допадаше и украсата по стените. Състоеше се най-вече от снимки в рамки, изобразяващи мъже с оръжия. Като цяло апартаментът изглеждаше някак стерилен и студен.
От друга страна, той със сигурност беше нервен и преувеличаваше. Може би просто се мъчеше да си намери извинение, за да избяга. Мъжът винаги иска да избяга от онова, което обича — Оскар Уайлд не беше ли казал нещо подобно? Погледна Линда. Никога досега не беше виждал толкова смайващо красива жена, а това си беше достатъчно стряскащо. Сега тя пристъпи към него в своята прилепнала синя рокля, която подчертаваше формите ѝ, и сякаш прочела мислите му, каза: