Хари Потър и Нечистокръвния принц
- Автор: Роулинг Джоан Кэтлинг
- Серия: Harry Potter #6
- Язык: болгарский
- Переводчик: Емилия Л. Масларова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Хари Потър и Нечистокръвния принц». Краткое содержание книги:
— А сега да преминем към най-последния спомен, който мога да ти покажа, поне докато не извлечеш паметта на професор Слагхорн за нас. Десет години разделят спомена на Хоуки и този тук, десет години през които можем само да гадаем какво е правел Лорд Волдемор… — Хари се изправи още веднъж, докато Дъмбълдор изсипваше последния спомен в мислоема.
— Чий е този спомен? — попита той.
— Мой — отвърна Дъмбълдор.
И Хари се гмурна след Дъмбълдор през движещата се сребриста маса, приземявайки се в същия кабинет, който току-що беше напуснал. Там беше Фоукс, който спеше сладко на своята пръчка, а зад бюрото седеше Дъмбълдор, изглеждащ почти по същия начин, както и този Дъмбълдор, стоящ близо до Хари, освен че и двете му ръце бяха непокътнати и на лицето му имаше по-малко бръчки. Единствената разлика между кабинета в настоящето и този тук беше, че в миналото валеше; синкавите петънца се стичаха по прозореца в тъмното и се натрупваха върху перваза отвън.
По-младият Дъмбълдор изглеждаше сякаш чака някого и само няколко мига след пристигането на двамата на вратата се почука и той каза „Влез“.
Хари, без да иска, изпусна тежка въздишка, която изведнъж го задуши отвътре. В стаята пристъпи Волдемор. Неговите черти не бяха тези, които бяха изплували пред Хари от грамадния каменен котел преди около две години: не бяха като на змия, очите му не бяха станали алени, лицето не приличаше все още на маска, но при все това, той не беше вече онзи красив Том Риддъл. Все едно чертите му бяха като обгорени и замъглени; бяха станали восъчни и странно изопачени, а бялото на очите му имаше вече постоянен кървав оттенък, макар зениците да не бяха все още процепите, които Хари знаеше, че ще станат. Той носеше дълго черно наметало и лицето му беше толкова бледо, колкото и снега, проблясващ по раменете му.
Този Дъмбълдор, който седеше зад бюрото, не показа никакъв признак на изненада. Очевидно посещението беше в резултат на уговорена среща.
— Добър вечер, Том. — каза Дъмбълдор спокойно. — Няма ли да седнеш?
— Благодаря. — каза Волдемор и зае мястото, към което Дъмбълдор му бе направил знак — същото място, поне както изглеждаше, което Хари току-що беше освободил в настоящето.
— Чух, че сте станали директор. — каза той и гласът му беше мъничко по-висок и по-студен, отколкото преди. — Достоен избор.
— Радвам се, че одобряваш. — каза Дъмбълдор, усмихвайки се. — Мога ли да ти предложа нещо за пиене?
— Няма да откажа. — рече Волдемор. — Идвам от дълго пътуване.
Дъмбълдор се изправи и плавно пристъпи към шкафа, където сега държеше мислоема си, но който тогава беше пълен с бутилки. След като подаде на Волдемор чаша вино и наля една и за себе си, той се върна обратно на мястото зад бюрото си.
— И така, Том… на какво дължа удоволствието?
Волдемор не отговори веднага, а само отпи от виното си.
— Вече не ме наричат Том — каза той — Напоследък съм по-известен като…
— Знам как си по-известен. — каза Дъмбълдор, като се усмихваше приветливо. — Но се боя, че за мен винаги ще си останеш Том Риддъл. Едно от дразнещите качества на възрастните учители. Опасявам се, че май никога не забравят как са започнали на младини подопечните им.
Той вдигна чашата си, все едно поздравяваше с тост Волдемор, чието лице остана безизразно. Въпреки това Хари долови как атмосферата в стаята се промени неусетно: отказът на Дъмбълдор да използва предпочитаното от Волдемор име беше отказ да му позволи да диктува условията на срещата и Хари можеше да се закълне, че точно така го възприе и Волдемор.
— Изненадан съм, че сте се задържали тук толкова дълго. — каза Волдемор след кратка пауза. — Винаги съм се чудел как така магьосник като вас не би поискал да напусне училището.
— Е, — каза Дъмбълдор, без да спира да се усмихва, — за магьосник като мен не може да има нещо по-важно от това да предава древните умения, да помага на младите умове да се развиват. Ако си спомням правилно ти също навремето бе привлечен от мисълта да преподаваш.
— И все още съм. — каза Волдемор. — Просто се чудех защо вие, който сте толкова често търсен за съвети от министерството и на когото два пъти, мисля, са му предлагали поста на министър…
— Всъщност три пъти, като броим и последния. — каза Дъмбълдор. — Но министерството никога не ме е привличало като кариера. Отново нещо общо между нас, струва ми се.
Волдемор наклони глава, без да се усмихва, и отпи нова глътка вино. Дъмбълдор не прекъсна тишината, която се разтегна между тях, а зачака с шеговито изражение на увереност, че Волдемор ще заговори пръв.