Хари Потър и Нечистокръвния принц
- Автор: Роулинг Джоан Кэтлинг
- Серия: Harry Potter #6
- Язык: болгарский
- Переводчик: Емилия Л. Масларова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Хари Потър и Нечистокръвния принц». Краткое содержание книги:
— Аз се върнах, — каза той след малко, — може би по-късно, отколкото професор Дипит е предполагал… но все пак се върнах, за да помоля за това, за което навремето той ми каза, че съм твърде млад. Дойдох при вас да помоля за разрешение да се върна в замъка и да преподавам. Мисля, би трябвало да знаете, че видях и направих много, откакто напуснах това място. В състояние съм да покажа и разкажа на вашите ученици неща, които не биха могли да придобият от никой друг магьосник.
Дъмбълдор обмисляше за малко казаното от Волдемор над своя бокал преди да проговори.
— Да, определено знам, че си сторил и видял много, откакто ни напусна. — каза той тихо. — Слухове за твоите дела достигнаха и до старото ти училище, Том. Би трябвало да съжалявам дори и ако вярвах само на половината от тях.
Волдемор остана все така с безстрастно изражение, произнасяйки:
— Величието вдъхновява завист, завистта поражда злоба, злобата произвежда лъжи. Трябва да сте наясно с това, Дъмбълдор.
— Наричаш величие това, което си вършил напоследък? — деликатно запита Дъмбълдор.
— Разбира се. — рече Волдемор и очите му сякаш горяха в червено. — Експериментирах; придвижих границите на магията по-надалеч, отколкото някога са били…
— На някои видове магия. — поправи го Дъмбълдор тихо. — На някои. В други области обаче… да ме прощаваш… си оставаш печално невеж.
За първи път Волдемор се усмихна. Беше неестествено злостна усмивка, по-заплашителна от изражение на ярост.
— Старият аргумент. — каза той меко. — Но нищо, което съм видял по този свят, не е подкрепило вашите прочути изявления, че любовта е по-мощна от моя вид магия, Дъмбълдор.
— Може би си търсил на неправилните места? — предположи Дъмбълдор.
— Добре тогава, какво по-добро място да започна начисто новите си изследвания от тук, в Хогуортс? — каза Волдемор. — Ще ми позволите ли да се върна? Ще ме оставите ли да споделя своето познание с учениците ви? Оставям себе си и дарбите си на ваше разположение. На вашите услуги съм.
Дъмбълдор повдигна вежди.
— А какво ще се случи с тези, които са на твое разположение? Какво ще стане с тези, които наричат себе си, според слуха, смъртожадни?
Хари моментално разбра, че Волдемор не е очаквал Дъмбълдор да знае това име. Той видя очите на Волдемор да блясват отново в червено, а тънките му като процепи ноздри припламнаха.
— Моите приятели, — каза той след известна пауза, — ще продължат занапред и без мен, сигурен съм.
— Радвам се да чуя, че ги определяш като приятели. — каза Дъмбълдор. — Бях останал с впечатление, че са по-скоро в положение на подчинени.
— Сбъркал сте. — рече Волдемор.
— Тогава ако отида в „Свинската глава“ тази вечер не бих намерил част от тях — Нот, Розие, Мълдбър, Долохов, очакващи твоето завръщане? Предани приятели наистина, да пътуват толкова дълго заедно с теб в тази снежна нощ, само за да ти пожелаят късмет в твоя опит да си осигуриш един учителски пост.
Нямаше съмнение, че детайлната информираност на Дъмбълдор за това с кого беше пътувал Волдемор, се оказа дори още по-неприятна изненада за последния. Той обаче се окопити почти веднага.
— Както винаги, сте осведомен за всичко, Дъмбълдор.
— Ами, не, просто сме приятели с бармана. — каза Дъмбълдор безгрижно. — Сега, Том…
Дъмбълдор остави празната си чаша и се настани добре изправен на своето място, а върховете на пръстите му се събраха в много характерен жест.
— Нека говорим открито. Защо дойде тук тази вечер, обграден от поддръжници, само за да поискаш длъжност, която и двама знаем, че не желаеш?
Волдемор изглеждаше смразен от изненада.
— Длъжност, която не желая? Точно обратното, Дъмбълдор, желая я много.
— О, искаш да се върнеш обратно в Хогуортс, но не таиш по-голямо желание за преподаване, отколкото когато беше на осемнайсет. Какво преследваш, Том? Защо не опиташ по изключение да помолиш съвсем открито?
Волдемор се усмихна презрително.
— Ако не искате да ми дадете работата…
— Разбира се, че не искам. — каза Дъмбълдор. — И не смятам, че дори за момент си очаквал да го сторя. Въпреки всичко, ти дойде тук, помоли ме, трябва да си имал някаква причина.
Волдемор се изправи. Приличаше на Том Риддъл по-малко от всякога, физиономията му се беше подула от ярост.
— Това е окончателната ви дума?
— Да. — каза Дъмбълдор, също изправен.
— Тогава няма какво повече да си кажем.
— Не, няма. — каза Дъмбълдор и дълбока тъга изпълни лицето му. — Отдавна отмина времето, когато можех да те уплаша с горящ гардероб и да те принудя да изкупиш злодеянията си. Но ми се иска да можех, Том… иска ми се да можех…