Онова, което не ме убива
- Автор: Лагеркранс Давид
- Серия: Millennium #4
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-619-150-673-6
- Переводчик: Росица Цветанова
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Онова, което не ме убива». Краткое содержание книги:
Внимание, финалът е отворен!
Бе като опиянен от нейното присъствие и от онова, което вероятно предстоеше. Но може би, не беше сигурен, може би имаше нещо подозрително — мисъл, която първоначално отдаде на обичайната си скептичност към всяка форма на щастие. При все това въпросът отново изникна в съзнанието му: не е ли твърде хубаво, за да е истина?
Вгледа се в Линда с нова зоркост и като че ли откри не само симпатични черти. Когато подминаха асансьора „Катарина“, дори му се стори, че е доловил нещо вледеняващо студено в очите ѝ.
— Накъде отиваме? — попита я.
— Имам една приятелка, която притежава малко апартаментче на „Мортен Троцигсгренд“ — отвърна тя. — Понякога го ползвам. Навярно бихме могли да пийнем по чаша и там? — продължи тя, а той се усмихна, сякаш това бе най-чудесната идея, която беше чувал.
Същевременно се чувстваше все по-объркан. Допреди малко той се грижеше за нея. Сега тя бе поела инициативата. Андрей хвърли бърз поглед на телефона си и видя, че Микаел Блумквист бе звънял два пъти. Веднага му се прииска да се обади. Каквото и да ставаше, не биваше да изневерява на вестника.
— С удоволствие — отвърна. — Но най-напред трябва да позвъня в работата. Заел съм се с една история.
— Не, Андрей — заяви тя с учудващо твърд тон. — Няма да звъниш на никого. Тази вечер сме само ти и аз.
— Окей — склони той с известна неохота.
Излязоха на площад „Йернторет“. Там имаше доста народ въпреки лошото време и Линда сведе очи към земята, сякаш не искаше да я забележат. Той самият погледна надясно към „Йостерлонггатан“ и статуята на Еверт Тоб26. Творецът стоеше непоклатим с партитура в дясната ръка и гледаше към небето иззад тъмните си очила. Дали да не предложи направо да се видят утре?
— Може би… — поде той.
По-далеч не стигна, понеже тя го дръпна към себе си и го целуна. Целуна го с такава сила, че го накара да забрави за всичко, което си беше мислил, после пак ускори темпото. Държеше го за ръка и го повлече наляво по „Вестерлонггатан“, после кривнаха надясно по една тъмна уличка. Имаше ли някой зад тях? Не, не, стъпките, които чуваше, идваха по-отдалеч. Бяха само двамата с Линда. Подминаха прозорец с червени рамки и черни стъкла и се озоваха пред сива врата, която Линда с известно усилие отвори с ключ, който извади от дамската си чанта. Той забеляза, че ръцете ѝ треперят, и това го учуди. Още ли се боеше от бившия си съпруг и неговия бияч?
Продължиха по тъмно каменно стълбище. Стъпките им отекваха, усещаше се слаба миризма на нещо гнило. На едно стъпало на третия етаж се въргаляше карта за игра, дама пика, и това не му хареса, не разбираше защо, сигурно беше някакво идиотско суеверие. Опита се да го пропъди и да си мисли колко хубаво бе все пак, че се бяха срещнали. Линда дишаше тежко. Дясната ѝ ръка бе стисната в юмрук. В уличката навън се чуваше мъжки смях. На него ли се смееха? Глупости! Просто бе разтревожен и му се струваше, че все вървят и все не стигат. Възможно ли бе къщата наистина да е толкова висока? Не, ето че стигнаха. Приятелката живееше най-горе в таванския апартамент.
На вратата пишеше Орлов и Линда отново извади връзката си с ключове. Този път обаче ръката ѝ не трепереше.
Микаел Блумквист седеше в апартамент, обзаведен в старовремски стил на улица „Пруствеген“ в Солна, току до голямото гробище. Точно както бе предсказал Холгер Палмгрен, Маргарета Далгрен, без да се поколебае, го бе приела на мига и макар по телефона да звучеше доста маниакално, тя се оказа елегантна, суха жена на около шейсет години. Носеше красива жълта блуза, черен панталон с добре изгладени ръбове и обувки на високи токове. Навярно се бе издокарала заради него. Ако не бяха тревожните ѝ очи, би могъл да я вземе за жена, намерила спокойствие въпреки всичко преживяно.
— Искаш да ти разкажа за Камила — рече тя.
— Преди всичко за живота ѝ през последните години, ако знаеш нещо за тях — отвърна той.
— Спомням си, когато я взехме вкъщи — поде тя, сякаш не го беше чула. — Мъжът ми Шел реши, че можем едновременно да свършим нещо обществено полезно и да увеличим нашето малко семейство. Имахме само едно дете, бедничката ни Муа. Тогава беше на четиринайсет и беше доста самотна. Решихме, че ще ѝ се отрази добре, ако приемем за отглеждане дете на нейната възраст.
— Знаехте ли какво се е случило в семейство Саландер?
— Разбира се, не бяхме наясно с всичко, но знаехме, че е било ужасно и травмиращо, че майката била болна, а бащата — с тежки изгаряния. Дълбоко бяхме потресени от това и очаквахме да срещнем съкрушено момиче, което да изисква неимоверно много грижи и обич от нас. Ала знаеш ли какво дойде?
26
Еверт Тоб (1890-1976) — шведски поет, композитор и певец. — Б.р.