Онова, което не ме убива

Бе като опиянен от нейното присъствие и от онова, което вероятно предстоеше. Но може би, не беше сигурен, може би имаше нещо подозрително — мисъл, която първоначално отдаде на обичайната си скептичност към всяка форма на щастие. При все това въпросът отново изникна в съзнанието му: не е ли твърде хубаво, за да е истина?

Вгледа се в Линда с нова зоркост и като че ли откри не само симпатични черти. Когато подминаха асансьора „Катарина“, дори му се стори, че е доловил нещо вледеняващо студено в очите ѝ.

— Накъде отиваме? — попита я.

— Имам една приятелка, която притежава малко апартаментче на „Мортен Троцигсгренд“ — отвърна тя. — Понякога го ползвам. Навярно бихме могли да пийнем по чаша и там? — продължи тя, а той се усмихна, сякаш това бе най-чудесната идея, която беше чувал.

Същевременно се чувстваше все по-объркан. Допреди малко той се грижеше за нея. Сега тя бе поела инициативата. Андрей хвърли бърз поглед на телефона си и видя, че Микаел Блумквист бе звънял два пъти. Веднага му се прииска да се обади. Каквото и да ставаше, не биваше да изневерява на вестника.

— С удоволствие — отвърна. — Но най-напред трябва да позвъня в работата. Заел съм се с една история.

— Не, Андрей — заяви тя с учудващо твърд тон. — Няма да звъниш на никого. Тази вечер сме само ти и аз.

— Окей — склони той с известна неохота.

Излязоха на площад „Йернторет“. Там имаше доста народ въпреки лошото време и Линда сведе очи към земята, сякаш не искаше да я забележат. Той самият погледна надясно към „Йостерлонггатан“ и статуята на Еверт Тоб26. Творецът стоеше непоклатим с партитура в дясната ръка и гледаше към небето иззад тъмните си очила. Дали да не предложи направо да се видят утре?