Онова, което не ме убива

— Действително — рече тя. — Преди известно време четох една чудесна статия за пострадал във войната иракчанин, когото изхвърлили от работата му като чистач в кръчма в центъра. Бил оставен на произвола на съдбата. Днес притежава цяла верига ресторанти. Плаках, докато я четях. Беше толкова красиво написана. Вдъхваше такава надежда, че винаги е възможно да си стъпиш на краката.

— Аз написах тази статия — каза той.

— Сериозно? — попита тя. — Та тя беше страхотна.

Андрей не получаваше често комплименти за своята журналистика, особено пък от страна на непознати жени. Станеше ли дума за „Милениум“, хората искаха да говорят за Микаел Блумквист и всъщност Андрей нямаше нищо против. Тайничко обаче си мечтаеше той също да бъде забелязан и ето че тази красива Линда го бе похвалила, без дори да е имала такова намерение.

Така се зарадва и възгордя, че дръзна да предложи да пият по чаша в кварталната кръчма „Парагало“, която тъкмо подминаваха, и за негова радост тя отговори: „Чудесна идея!“. Андрей я поведе към ресторанта с разтуптяно сърце, като всячески се мъчеше да не я поглежда в очите.

Погледът ѝ го караше да губи почва под краката си и направо не му се вярваше, че това наистина се случва. Разположиха се на една маса недалеч от бара, Линда протегна ръка неуверено, той я хвана, усмихна се и смотолеви нещо. Дори не знаеше какво говори. Знаеше само, че му звънна Емил Гранден и че за свое удивление той не вдигна, даже изключи звука на телефона. Поне веднъж вестникът щеше да почака.

Искаше само да гледа лицето на Линда, искаше да се удави в него. Беше толкова привлекателна, усещаше чара ѝ като удар в корема, макар тя да му се виждаше така крехка и нежна, като ранено птиченце.

— Не разбирам как може някой да иска да ти навреди — каза той.

— Само че тъкмо това ми се случва непрекъснато — отвърна тя и тогава Андрей си помисли, че може би все пак бе способен да го разбере.

Мина му през ума, че жена като нея положително привлича психопати. Нормалните мъже не биха посмели да я заговорят и да я поканят на среща. Биха се свили в черупките си, обзети от чувство за малоценност. Единствено най-големите негодници биха имали достатъчно кураж да забият нокти в нея.

— Хубаво ми е да седя тук с теб — рече той.

— На мен ми е хубаво да седя тук с теб — каза тя и погали внимателно ръката му.

После си поръчаха по чаша червено вино и взеха да бъбрят един през друг, затова той въобще не забеляза, че телефонът звънна отново, един, два пъти, и се случи така, че за първи път в живота си Андрей пренебрегна обаждане от Микаел Блумквист.

Веднага след това тя се изправи, хвана го за ръка и го изведе навън. Той не попита накъде са тръгнали. Имаше усещането, че би могъл да я последва навсякъде. Тя беше най-прелестното създание, което беше срещал, и от време на време го даряваше с хем неуверена, хем съблазнителна усмивка, която караше всяко улично паве, всяко дихание да му обещава, че ще се случи нещо велико и преломно. Струва си да живееш цял живот за разходка като тази, помисли си той, без дори да усеща студа и града наоколо.