Приказки за чудатите [bg]

Първата имбрин не била жена, която можела да се преобразява в птица, а птица, която се превръщала в жена. Била родена в семейство на ястреби кокошари, свирепи ловци, които не били склонни да приемат способността на сестра им да се превръща в масивно, крачещо по земята създание, когато ѝ скимне, особено след като при подобни случаи се преобръщало цялото гнездо, а и странното ѝ шумно бърборене пречело на лова. Баща ѝ я кръстил с името Имини, което на пискливия език на ястребите кокошари означава „странната“, и тя носила това бреме на различието от времето, когато била достатъчно голяма да държи главата си изправена.

Ястребите кокошари са птици горди и териториални и не харесват нищо повече от добрия кървав бой. Имини не се отличавала от тях и когато избухнала торфената война между семейството ѝ и банда блатари, тя се сражавала храбро, твърдо решена да покаже, че не е по-малко ястреб от братята си. В края на краищата загубили, тъй като противникът бил по-многочислен и по-мощен, но дори когато децата му започнали да измират в схватките, бащата на Имини отказвал да признае поражението. Все пак отблъснали блатарите, ала Имини била тежко ранена и всички нейни роднини, освен един — избити. Чудейки се за какво било всичко това, тя попитала баща си защо просто не избягали, за да потърсят друго гнездо, където да се настанят.

— Трябваше да защитаваме честта на семейството — отвърнал той.

— Но семейството ни вече го няма — посочила тя. — Къде е честта във всичко това?

— Не смятам, че същество като теб би го разбрало — рекъл баща ѝ, разперил криле и отлетял да ловува.

Имини не го последвала. Била изгубила вкуса към лова, както и към кръвта и сраженията, което за един ястреб кокошар е дори по-странно, отколкото да се превръща в човек. Може би въобще не ѝ било писано да е ястреб, помислила си тя, докато се спускала към гората и се приземила на човешки крака. Може би се е родила в погрешно тяло.

Имини се питала това още дълго време. Кръжала край човешките поселения и ги изучавала от безопасността на високите клони. И тъй като се отказала от лова, тъкмо гладът я принудил да слезе на земята и да влезе в селото, за да опита от храната на хората — печена царевица, оставена в купа за пилетата, подпрян на прозорче да изстива пай и оставени без надзор гърнета със супа. Открила, че ѝ се нравят. Научила малко човешки език, за да може да разговаря с хората, и установила, че харесва компанията им дори повече от тяхната храна. Харесвала начина, по който се смеят и пеят, и показват един на друг обичта си. Ето защо избрала едно случайно селце и отишла да живее там.