Приказки за чудатите [bg]

Един ден пристигнал представител на Съвета на важните чудати. Имал мрачно изражение и се скрил с Томбс в неговата палатка, а когато най-сетне двамата се появили, те призовали всички да се съберат, за да им съобщят печална новина. Нормалните вече били прогонили чудатите от много градове и села, но сега били решили да ги прокудят и от цялото Чудобродско графство. Били събрали войска, която скоро щяла да дойде на прага им. Въпросът сега бил дали да бягат, или да се бият.

Излишно е да казваме, че чудатите били обезпокоени и доста разколебани. Една млада жена се огледала и казала:

— Не си заслужава да умрем за този хълм и за тези парцаливи палатки. Защо не си съберем багажа и не се скрием навътре в гората?

— Не зная за вас — обадил се Томбс, — но на мен ми писна да бягам. Казвам да останем и да се бием. Трябва да запазим достойнство!

— Такива са и препоръките на съвета — добавил пратеникът с мрачно лице.

— Но ние не сме войници — възразил Енгълбърт. — Не знаем нищо за битките.

— Армията им е малка и леко въоръжена — изтъкнал Томбс. — Мислят ни за страхливци, които ще побягнат веднага щом ги зърнат. Само че ни подценяват.

— Но няма ли да ни трябват оръжия? — попитал друг мъж. — Саби или сопи?

— Изненадваш ме, Юстейс — отвърнал Томбс. — Нали точно ти можеш да обърнеш лицето на всеки наопаки, само като го дръпнеш за носа?

— Да, така е — кимнал смутено мъжът.

— А ти, Милисънт Ниъри, виждал съм те да разпалваш огньове с дъха си. Представи си колко ужасени ще са нормалните, когато дрехите им пламнат!

— Ама че картинка изрисува — позасмял се Милисънт. — Да, хубаво ще е да ги накараме да си плюят на петите!

— Хубаво, наистина.

— Тези нормални отдавна си го просят.

— Чухте ли какво са направили с ковача Тит? Насекли го на парченца и нахранили с тях прасетата!

— Ако не се изправим срещу тях, никога няма да спрат!

— Справедливост за Тит! Справедливост за всички!

Без големи усилия представителят на съвета преобърнал напълно настроенията на чудатите. Дори кроткият Енгълбърт подскачал на място, нетърпелив да се бие. Имини, чието сърце се свивало при всяка мисъл за бой, не можела повече да ги слуша. Тя избягала от селото и се заскитала из гората. Когато се върнала по здрач, намерила Енгълбърт да готви на огъня. Възбудата му се била уталожила, но още не бил размислил за боя.

— Ела с мен — рекла му тя. — Ще започнем отново някъде другаде.

— И къде ще идем? — попитал той. — Те искат да ни прокудят от цялото Чудобродско графство.

— Ще идем в Приучиново. В Затазицелово. В Мирново, в края на краищата. Нима предпочиташ да умреш в Чудобродско?

— Те са само няколко десетки — посочил Енгълбърт. — Как ще изглежда, ако побегнем от такава жалка заплаха?