Приказки за чудатите [bg]

— Защо се натъжихте? — попитала принцесата. — Ние сме идеалната двойка! Заедно ще докажем на родителите си, че не само можем да заживеем в щастлив брачен съюз, но и не е трябвало да ни хвърлят в тъмница. Можем да обединим кралствата си и един ден, може би, да заемем полагащите ни се места на троновете!

— Трябва да сте си изгубили ума! — извикал принцът. — Как бих могъл да ви обикна? Та вие сте отвратителен урод!

Принцесата се сащисала. Не можела да повярва, че чува тези думи.

— О, толкова е унизително! — продължавал да се вайка принцът и антените отново щръкнали на челото му, а лицето му се скрило под пихтиестата маса, която продължила да потрепва и да се тресе, докато ревял без уста.

Принцесата и прислужницата се обърнали със свити сърца и напуснали неблагодарния принц и неговата тъмница.

— Мисля, че завинаги приключих с принцовете — рекла принцесата. — Чудати или не.

Те прекосили отново Великия порой и Безжалостната пустош и се завърнали във Франкенбург, за да открият, че страната претърпяла война с Галатия и Фризия, които се обединили срещу родината им. Кралят бил свален и хвърлен в тъмница и на негово място фризианците поставили да управлява един техен херцог. Тъй като херцогът бил ерген, веднага щом властта му се укрепила и страната се успокоила, започнал да си търси жена. Пратеник на херцога забелязал принцесата, която работела в един хан.

— Ей, вие! — провикнал се той, докато почиствала близката маса. — Херцогът си търси жена.

— Пожелавам му късмет — отвърнала тя. — Не ме интересува.

— Мнението ви няма значение — продължил пратеникът. — Тръгвате незабавно с мен.

— Но аз не съм от знатно потекло! — излъгала тя.

— Това също няма значение. Херцогът нареди да му намерим най-красивото момиче в кралството и това може да сте вие.

По това време принцесата вече гледала на хубостта си като на проклятие.

Дали ѝ красива рокля и я отвели при херцога. Когато зърнала лицето му, по гърба ѝ преминали хладни тръпки. Този фризиански херцог се оказал един от убийците, пратени да видят сметката на баща ѝ — същият, който успял да избяга.

— Познавам ли те отнякъде? — попитал херцогът. — Струва ми се, че съм те виждал.

Принцесата била уморена от лъжи и игра на криеница и затова му казала истината.

— Веднъж се опитахте да убиете баща ми. Аз бях принцесата на Франкенбург.

— Мислех ви за мъртва! — възкликнал херцогът.

— Не — поклатила глава тя. — Това беше измислица на баща ми.

— Значи не само аз съм се опитвал да ви убия — рекъл той и се засмял.

— Май е така.

— Харесва ми честността ви — казал херцогът, — както и силата на духа. Имате характер, а ние фризианците умеем да го ценим. Не мога да ви взема за съпруга, защото бихте могли да ме убиете, докато спя, но ще ви предложа поста на мой съветник. Уникалните ви способности ще бъдат безценни.

Принцесата се съгласила с радост. Преместила се отново в двореца, заедно със своята прислужница, и никога вече не прикривала уста, докато говорела, защото не се налагало да пази в тайна коя е.