Дявол под прикритие

— Да — отвърна Хоугланд с тиха настойчивост, погледът му беше прикован към приближаващия се херцог.

Киър отмести стола си и застана с лице към Кингстън. От това, което му бяха казвали за миналото на херцога, Киър би очаквал вулгарно старо конте или сатир с избелели очи. Всичко друго, но не и този елегантен слаб мъж, който се движеше с гъвкавата лекота на котка. Гладко избръснатото му лице беше чудо на костната структура: дар на мъжка красота, който никога не би могъл да бъде надживян. Тъмното злато на косата му беше посребрено по слепоочията и отстрани, а времето беше оставило тук-там по лицето му фини бръчици. Но признаците на зрялост само го караха да изглежда по-могъщ. Самото присъствие на мъжа накара косъмчетата по ръцете на Киър да настръхнат предупредително под късите ръкави на палтото му.

— Хоугланд — произнесе Кингстън с глас като скъп алкохол, — радвам се да те видя. Синът ти е по-добре, надявам се?

— Много любезно от Ваша страна да попитате, Ваша светлост. Да, възстанови се напълно от падането. Бедното момче, расте толкова бързо, че още не се е научило да управлява тези дълги ръце и крака. Жена ми го нарича „торба кости“.

— Моето момче Айво е същият. В последно време избуя като бурен.

— Мислите ли, че ще израсне толкова висок, колкото другите ви двама сина?

— Със силата на волята, ако е необходимо — сухо отвърна херцогът. — Айво ме уведоми, че няма намерение да бъде най-малкият и най-ниският.

Хоугланд се засмя и продължи с представянето.

— Ваша светлост, този мъж, господин Киър Макрей, донесе проби уиски от дестилерията си в Айли. Ще опитате ли? Препоръчвам го горещо.

— Не, малко е рано за… — Херцогът прекъсна, когато погледът му се насочи към Киър.

Киър се оказа прикован от чифт сини очи, светли и пронизващи като зимен скреж. Неподвижността на мъжа му напомни за златен орел, съзрял плячка на острова.

Странно заредената тишина караше Киър да се чувства все по-неловко. Накрая херцогът откъсна погледа си от този на Киър и насочи вниманието си към объркания управител, който въртеше глава насам-натам между тях.

— От друга страна — каза Кингстън с предпазлива монотонност — защо не? — Сипете ми едно, Хоугланд.

— Да, Ваша светлост. — Управителят чевръсто отвори една бутилчица и я изля в чиста чаша.

Херцогът посегна към нея без церемонии, без да завърти или подуши съдържанието й. Метна в гърлото си хубавото уиски със стабилно движение на китката, сякаш беше доза сироп против кашлица.

Киър наблюдаваше с безмълвно възмущение, питайки се дали това не е било замислено като обида.

Докато гледаше надолу към празната чаша в ръката си, херцогът сякаш събираше мислите си.

Хоугланд продължаваше да мести поглед от единия към другия и в момента изглеждаше още по-объркан.

Какво ставаше, по дяволите?

Главата на Кингстън най-накрая се вдигна, изражението му беше неразгадаемо, тонът му — дружелюбен.

— Роден сте и сте израснал на Айли?

— Израснах там — предпазливо отвърна Киър.

Преднамерено внимателно херцогът остави чашата.

— Превъзходен единичен малц — направи коментар той.

— По-малко торф и много по-голяма сложност, отколкото бих очаквал от едно уиски от Айли.

— Баща ми никога не е бил привърженик на големите торфени уискита.

— Той вече не е ли с вас?

— Изминаха четири години от смъртта му.

— А майка ви?

— И тя почина.

След поредното дълго мълчание херцогът взе празната бутилчица и огледа етикета.

— Макрей — каза той. — Хубаво старо шотландско име. Имате ли семейство в Англия?

— Не и такова, за което знам.

— Били ли сте в Англия преди?

— Не.

— Надявам се, че сте намерили задоволително място, където да се настаните?

— Да, апартамент в един от складовете на Стърлинг.

— Срещнахте ли се с лейди Мерит?

Самото споменаване на името й смекчи атмосферата като по чудо. Киър усети как малките мускулчета на лицето му се отпускат.

— Да, имах честта. Тя е мила и хубава жена.