Хари Потър и Нечистокръвния принц
- Автор: Роулинг Джоан Кэтлинг
- Серия: Harry Potter #6
- Язык: болгарский
- Переводчик: Емилия Л. Масларова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Хари Потър и Нечистокръвния принц». Краткое содержание книги:
— Не. — отвърна Дъмбълдор — Пророкуването се оказа много по-голямо затруднение, отколкото бих могъл да предположа, като се има предвид, че никога не съм изучавал този предмет. Не мога да моля Фирензи да се върне в гората, откъдето в момента е прокуден, нито пък мога да помоля Сибила Трелони да напусне. Между нас да си остане, но тя си няма никаква представа за опасността, на която би била изложена извън замъка. Не знае, и ми се струва, че би било неразумно да я осветлявам по този въпрос, че тя самата направи предсказанието относно теб и Волдемор, разбираш ли.
Дъмбълдор въздъхна дълбоко, после продължи:
— Но не обръщай внимание на моите проблеми с персонала. Имаме много по-важни неща да обсъждаме. Първо, успя ли да се справиш със задачата, която ти поставих в края на предишния ни урок?
— А-а-а… — каза Хари, хванат натясно. Зает с уроците по магипортиране, куидича, отравянето на Рон, своята черепна травма и решеността си да разбере какво замисля Драко Малфой, Хари почти беше забравил за спомена, който Дъмбълдор го бе помолил да извлече от професор Слагхорн. — Ами, помолих професор Слагхорн за това в края на часа по Отвари, сър, но… ъ-ъ… той не се съгласи.
Последва кратко мълчание.
— Разбирам. — каза Дъмбълдор накрая, взирайки се в Хари над ръбовете на очилата си с форма на полумесеци и давайки му обичайното усещане, че го сканират на рентген — И чувстваш, че в това начинание си впрегнал всички свои сили, нали? Че си изпробвал цялата си изобретателност? Че не си оставил никоя хитрост неизпробвана в своята задача да извлечеш този спомен?
— Ами… — запъна се Хари, в недоумение какво да добави. Неговият едничък опит да се добере до спомена внезапно почна да изглежда смущаващо посредствен. — Ами… в деня, когато Рон без да иска глътна от любовната отвара, го заведох при професор Слагхорн. Помислих си, че може би ако успея да хвана професор Слагхорн в достатъчно добро настроение…
— И сработи ли? — попита Дъмбълдор.
— Ами, не, сър, защото Рон се натрови…
— …което, естествено, те е накарало да забравиш напълно за извличането на спомена; нищо друго и не бих очаквал, когато най-добрият ти приятел е бил в опасност. Щом стана ясно, че господин Уизли ще бъде напълно възстановен обаче, бих се надявал, че си се върнал към задачата, която ти бях поставил. Мислех, че съм ти изяснил колко важен е този спомен. Действително, направих всичко възможно да ти внуша, че това е най-ключовият спомен от всички и че ще си губим времето напразно без него.
Горещо пронизващо усещане на срам се разля от върха на главата на Хари надолу по цялото му тяло. Дъмбълдор не беше повишил тон, дори не бе прозвучал ядосан, но Хари би предпочел да му се беше разкрещял; това студено разочарование беше по-лошо от всичко.
— Сър, — каза той, леко отчаяно, — не че не ме е било грижа или нещо такова, просто имах други… други неща…
— Други неща, за които да мислиш. — довърши Дъмбълдор изречението вместо него. — Разбирам.
Отново мълчание се стовари между тях, най-неприятното мълчание, което Хари някога бе преживявал с Дъмбълдор; изглеждаше сякаш ще продължава и продължава, подсилвано само от леките ръмжащи подхърквания, идващи от портрета на Армандо Дипит над главата на Дъмбълдор. Хари се почувства странно смален, все едно беше се скъсил, откакто бе влезнал в стаята. Когато вече не можеше да издържа повече, той рече:
— Професор Дъмбълдор, наистина съжалявам. Трябваше да се постарая повече… Трябваше да осъзная, че не бихте ме помолил да го направя, ако не беше наистина важно.
— Благодаря ти, че каза това, Хари. — промълви Дъмбълдор. — Бих ли могъл да се надявам тогава, че този проблем ще бъде с по-висок приоритет за теб отсега нататък? Ще има малко смисъл в нашите срещи след тази вечер, освен ако не разполагаме с този спомен.
— Ще го сторя, сър, ще го взема от него. — каза Хари добросъвестно.
— Тогава няма да говорим повече за това сега, — каза Дъмбълдор по-меко, — а ще продължим с нашата история, откъдето я оставихме. Помниш ли докъде бяхме?
— Да, сър. — бързо каза Хари — Волдемор убил баща си, дядо си и баба си и го направил да изглежда все едно неговият чичо Морфин го е направил. После се върнал в Хогуортс и попитал… попитал професор Слагхорн за хоркруксите. — смутолеви той засрамено.
— Много добре. — рече Дъмбълдор. — Сега, надявам се си спомняш, че в самото начало на тези срещи ти казах, че ни предстои да навлезем в пределите на спекулациите и догадките?
— Да, сър.
— Дотук, надявам се ще потвърдиш, ти показах доста солидни източници на факти за моите изводи какво е правил Волдемор до седемнадесет годишна възраст?