Онова, което не ме убива
- Автор: Лагеркранс Давид
- Серия: Millennium #4
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-619-150-673-6
- Переводчик: Росица Цветанова
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Онова, което не ме убива». Краткое содержание книги:
Внимание, финалът е отворен!
— Да?
— Забила нокти в китката ѝ чак до кокала и раздрала кожата ѝ. Раната била ужасяваща. Кръвта шурнала по леглото, а Лисбет съборила сестра си на пода и се заклела да убие и нея, и бащата, ако малтретирането и изнасилванията не спрат. Камила изглеждала така, сякаш я бил нападнал тигър.
— Божичко!
— Можеш да си представиш как се мразели сестрите. И Агнета, и социалните се тревожели, че ще се случи нещо наистина сериозно. Държали ги разделени. За известно време дори преместили Камила във временен дом. Това нямало да се окаже достатъчно, разбира се. Рано или късно щели да си налетят отново. Ала както знаеш, това не се случило. Станало нещо друго. Агнета получила мозъчна контузия, Залаченко пламнал като факла, а Лисбет била затворена в психиатрията. Ако съм схванал правилно, оттогава сестрите са се виждали само веднъж, години по-късно, и знам, че онзи път нещата наистина са загрубели, макар подробностите да не са ми известни. Камила отдавна е в неизвестност. Последната следа е приемното семейство, при което живеела в Упсала — казват се Далгрен. Мога да ти намеря номера им, ако искаш. Когато обаче станала на 18 или 19, Камила напълнила една чанта багаж и напуснала страната. Оттогава не е давала признаци за живот. Затова се изумих, когато ми каза, че си се срещнал с нея. Дори Лисбет със своята способност да проследява хората не е успявала да я открие.
— Значи се е опитвала?
— О, да, доколкото знам, последният път е бил при подялбата на бащиното им наследство.
— Не знаех.
— Лисбет го спомена само мимоходом. Естествено, не искала да получи и петак. Смятала, че това са кървави пари, ала схванала начаса, че в цялата работа има нещо странно. Касаело се общо за активи в размер на четири милиона крони, за стопанството в Госеберя, имало и известно количество ценни книжа, както и порутена промишлена постройка в Нортелйе и някакъв селски чифлик. Не било малко, съвсем не, но все пак…
— Би трябвало да е притежавал много повече.
— Да, кой, ако не Лисбет, знаел, че той контролира цяла престъпна империя. За него четири милиона би трябвало да са просто джобни пари…
— Искаш да кажеш, че се е чудила дали Камила не е наследила действителния, лъвския пай.
— Смятам, че точно това се е мъчила да установи. Самата мисъл, че парите на баща ѝ са продължавали да вредят и след смъртта му, я измъчвала, ала не успяла да стигне по-далеч.
— Камила трябва добре да е прикривала самоличността си.
— Най-вероятно.
— Мислиш ли, че е възможно да е поела дейността по трафика на хора от баща си?
— Може би, а може би не. Или пък се е утвърдила в съвсем нова сфера.
— Като например?
Холгер Палмгрен затвори очи и отпи голяма глътка от своя коняк.
— Не знам, Микаел. Когато обаче ми разказа за Франс Балдер, нещо ми хрумна. Имаш ли представа защо Лисбет толкова я бива с компютрите? Знаеш ли как е започнало всичко?
— Не, изобщо.
— Тогава ще ти разкажа и се чудя дали в това не се крие ключ към твоята история.
Онова, което Лисбет осъзна, след като влезе откъм терасата и съзря Аугуст застинал в конвулсивна и неестествена поза край кухненската маса, беше, че момчето напомня на нея самата като дете.
Точно така се беше чувствала на „Лундагатан“ чак докато един ден не проумя, че ще е принудена да порасне преждевременно и да отмъсти на баща си. Това далеч не бе улеснило нещата. Беше бреме, каквото никое дете не би следвало да носи на плещите си. И все пак беше началото на един порядъчен и достоен живот. Никое проклето копеле нямаше да върши безнаказано онова, което Залаченко или убийците на Франс Балдер бяха сторили. Лисбет пристъпи към Аугуст и му заяви тържествено, сякаш издаваше важна заповед:
— Сега отиваш да си легнеш. Когато се събудиш, ще нарисуваш онази картина, която изобразява убиеца на татко ти. Схващаш ли?
Детето кимна и се затътри към спалнята, а Лисбет отвори компютъра си и се зае да търси информация за актьора Ласе Вестман и неговите приятели.
— Не мисля, че самият Залаченко е разбирал нещо от компютри — продължи Холгер Палмгрен. — Не е бил от това поколение, но навярно мръсният му бизнес се е разраснал дотолкова, че се е видял принуден да вкара сметките си в компютърна програма, а може би е искал и да ги скрие от своите съдружници. Един ден пристигнал на „Лундагатан“ с машина IBM, която сложил на бюрото до прозореца. По онова време не ми се вярва някой от останалите членове на семейството изобщо да е бил виждал компютър. Агнета не е имала възможност да прави такива екстравагантни покупки. Във всеки случай Залаченко им дал да разберат, че ще одере жив всеки, който се докосне до машината. Чисто педагогически това може и да е било добър подход, знам ли. Засилило е изкушението.