Онова, което не ме убива
- Автор: Лагеркранс Давид
- Серия: Millennium #4
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-619-150-673-6
- Переводчик: Росица Цветанова
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Онова, което не ме убива». Краткое содержание книги:
Внимание, финалът е отворен!
— Сестра ѝ.
— Именно, ето защо Камила настройвала другарчетата от класа против Лисбет. Задействала пъклени планове за тормоз — децата натиквали главата на Лисбет в тоалетната и я наричали изрод, извънземно и какво ли още не. Продължавали така чак докато откриели с кого всъщност си имат работа. Ала това е друга история и нея си я знаеш.
— Лисбет не е точно от хората, които обръщат и другата буза.
— Не е, но интересното в тази история от чисто психологическа гледна точка е, че Камила се научила да властва и да контролира своето обкръжение. Научила се да контролира всички освен две важни личности в своя живот, Лисбет и бащата, а това я дразнело. Вложила неимоверно много енергия, за да спечели и тези битки, а за тях се изисквали коренно различни стратегии. Лисбет не можела да привлече на своя страна по никакъв начин, а и не ми се вярва много да е държала на това. В нейните очи Лисбет била просто странна, просто криво, опако хлапе. Затова пък бащата…
— Той бил зъл до мозъка на костите си.
— Бил зъл, но бил и центърът на тежестта в семейството. Онзи, около когото всъщност се въртяло всичко, макар да се появявал рядко. Бил отсъстващият баща, а такива дори при нормални обстоятелства могат да добият чисто митично значение за едно дете. А нещата отишли много по-далеч.
— Какво имаш предвид?
— Имам предвид, че Камила и Залаченко са били злощастна комбинация. Мисля си, че без Камила сама да разбира това, още тогава я е интересувало едно-единствено нещо: властта. А баща ѝ, е, за него може да се каже какво ли не, ала власт не му липсвала. Мнозина са свидетелствали за това, не на последно място онези нещастници в тайната полиция. Уж се опитвали да проявяват твърдост и да го контролират, но щом се изправели очи в очи с него, се превръщали в стадо боязливи овчици. Залаченко излъчвал особена, отблъскваща самоувереност, която се подсилвала от факта, че бил недосегаем и че въобще нямало значение колко пъти са се оплаквали от него на социалните служби. Тайната полиция вечно му пазела гърба и очевидно Лисбет е усещала това и тъкмо то я е убедило, че трябва да поеме нещата в свои ръце. За Камила обаче било коренно различно.
— Искала да стане като него.
— Да, така си мисля. Бащата бил нейният идеал — искала и тя да излъчва същия имунитет и сила. Но може би най-вече е искала той да я забележи, да я възприеме като достойна дъщеря.
— Трябва да е знаела колко безобразно е третирал майка ѝ.
— Знаела е, разбира се. При все това взела страната на баща си. Избрала силата и властта, би могло да се каже. Още като малка казвала, че ненавижда слабите.
— Искаш да кажеш, че е презирала и майка си?
— Струва ми се, че да, за съжаление. Веднъж Лисбет ми разказа нещо, което така и не можах да забравя.
— Какво?
— Никога не съм го споделял с друг.
— А може би е време.
— Да, може би, но в такъв случай се нуждая от нещо силно за кураж. Какво ще кажеш за един коняк от по-хубавите?
— Май не би било лоша идея, но ти си стой. Аз ще донеса чаши и бутилката — каза Микаел и се отправи към махагоновия бар в ъгъла до вратата на кухнята.
Разучаваше бутилките, когато звънна айфонът му. Беше Андрей Зандер или поне неговото име се изписа на дисплея, ала когато Микаел вдигна, нямаше никого. Може би случайно съм натиснал нещо, помисли си той, наля в две чаши „Реми Мартен“ и отново седна до Холгер Палмгрен.
— Е, разказвай.
— Не съм съвсем сигурен откъде да започна. Доколкото разбирам, било е хубав летен ден, а Камила и Лисбет били заключени в детската си стая.
Глава 23.
Вечерта на 23 ноември
Аугуст отново застина. Вече не намираше отговорите. Числата бяха станали твърде големи и вместо да грабне химикалката, той сключи ръце и така ги стисна, че чак кокалчетата им побеляха. После заблъска глава в плота на масата.
Лисбет би трябвало да се опита да го утеши или поне да му попречи да се нарани. Но тя някак не съзнаваше изцяло случващото се. Мислеше за своя криптиран файл и започваше да си дава сметка, че няма да напредне и по този път, което, разбира се, далеч не беше учудващо. Защо Аугуст да се справи, когато суперкомпютрите не можеха? Очакванията ѝ бяха нелепи от самото начало, пък и онова, което бе направил, беше достатъчно впечатляващо. И все пак тя изпитваше разочарование, затова излезе навън в мрака и се загледа в пустеещия, диворасъл пейзаж. Под стръмния склон се стелеха плажът и заснежено поле с изоставено помещение за танци.