Онова, което не ме убива
- Автор: Лагеркранс Давид
- Серия: Millennium #4
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-619-150-673-6
- Переводчик: Росица Цветанова
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Онова, което не ме убива». Краткое содержание книги:
Внимание, финалът е отворен!
— И тъкмо тогава си отмъстила за първи път.
— За втори — първия път наръгала Залаченко в рамото с нож.
— Именно. Този път подхвърлила в колата му кутия от мляко, пълна с бензин, и драснала клечката.
— Точно. Залаченко пламнал като факла и получил тежки изгаряния, наложило се да му ампутират единия крак. Самата Лисбет била затворена в отделение по детска психиатрия.
— А майката попаднала в санаториума в Епелвикен.
— Да, и това за Лисбет било най-болезненото в цялата история. Тогава майката била едва на двайсет и девет, ала така и не дошла на себе си. Прекарала четиринайсет години в дома с тежка мозъчна контузия и в ужасни мъки. Често изобщо не можела да общува с никого. Лисбет я посещавала колкото се може по-често и знам, че е мечтаела един ден майка ѝ да оздравее, за да може отново да започнат да разговарят и да се грижат една за друга. Това обаче така и не се случило. Ето това е най-мрачната част от живота на Лисбет. Гледала как майка ѝ линее и бавно умира.
— Знам, че е ужасяващо, но никога не съм разбирал добре участието на Камила в историята.
— То е по-сложно и в известен смисъл си мисля, че на момичето трябва да се прости. Та нали и тя е била просто дете, а преди дори да го осъзнае, се е превърнала в пионка в играта.
— Какво всъщност се е случило?
— Може да се каже, че са избрали различни страни в битката. Вярно, били са двуяйчни близначки и не са си приличали на външен вид, но са били съвсем различни и по характер. Лисбет се е родила първа. Камила дошла двайсет минути по-късно и явно още от малка била радост за очите. Докато Лисбет се държала като дивачка, Камила карала всички да възклицават: „О, какво сладко момиченце“, та със сигурност не е било случайно, че Залаченко от самото начало проявявал по-голяма поносимост към нея. Казвам поносимост, защото в първите години, разбира се, и дума не можело да става за друго. За него Агнета била просто курва, така че по пътя на логиката нейните деца не били нищо повече от копелета, които само му се пречкали. И все пак…
— Да?
— Все пак и Залаченко установил, че едното от хлапетата било наистина красиво. Лисбет понякога казваше, че семейството ѝ е генетично увредено, и макар в чисто медицински смисъл това, разбира се, да е съмнително, може би трябва да се съгласим, че Зала е оставил след себе си много особени деца. Ти нали се натъкна на полубрата на Лисбет, Роналд? Бил е рус и огромен, и страдал от конгенитална аналгезия — неспособност да се изпитва болка, затова бил идеален бияч и убиец, докато Камила… е, при нея генетичният дефект се състоял чисто и просто в нейната неповторимост, била невероятно, смехотворно красива, и ставало само по-лошо, докато растяла. Казвам по-лошо, защото в голяма степен съм убеден, че това е било един вид нещастие, и може би е изпъквало още повече на фона на близначката ѝ, която винаги изглеждала кисела и сърдита. Случвало се възрастните да правят гримаси при вида на Лисбет. После обаче откривали Камила и грейвали, направо полудявали. Можеш ли да разбереш как ѝ е повлияло това?
— Трябва да ѝ е било тежко.
— Не говорех за Лисбет и мисля, че никога не съм виждал някаква завист в нея. Ако беше само красотата, струва ми се, че тя с радост би я оставила на сестра си. Не, имам предвид Камила. Можеш ли да си представиш как влияе на дете, което още не е развило у себе си способност за емпатия, през цялото време да слуша, че е чудесно, че е божествено?
— Главозамайва я.
— Вдъхва ѝ чувството за власт. Когато се усмихне, ние се разтапяме. Когато не го стори, чувстваме се отхвърлени и правим всичко по силите си, за да я видим отново грейнала. Камила отрано се научила да използва това. Станала майсторка, майсторка на манипулирането. Имала големи, изразителни очи на хищник.
— Още ги има.
— Лисбет ми е разказвала как сестра ѝ прекарвала часове наред пред огледалото само за да тренира погледа си. Очите ѝ били фантастично оръжие. Умеели както да омайват, така и да изолират — да карат деца и възрастни да се чувстват избрани и специални единия ден и съвършено отритнати и изоставени на следващия. Това било прокълната дарба, а както сам можеш да се досетиш, в училище веднага си спечелила невероятна популярност. Всички искали да бъдат с нея и тя се възползвала от това по всевъзможни начини. Следяла съучениците ѝ всеки ден да ѝ правят малки подаръци: топчета за игра, бонбони, дребни пари, мъниста, брошки, а ония, които не го правели или по някакъв начин не постъпвали, както тя желаела, на следващия ден не били удостоявани нито със здрасти, нито дори с поглед, и всички, които били лишавани от топлината на нейното излъчване, знаели как боляло. Съучениците ѝ вършели всичко, за да ѝ се подмажат. Лазели в краката ѝ — всички освен един, разбира се.