Онова, което не ме убива

Лудост беше да го прави, ала не намери друго решение и я остави да се изгуби отвъд билото, след което тръгна подире ѝ. Забърза към кръстовището, убеден, че няма как да е стигнала далеч, ала там горе нямаше и помен от нея. Мъжът също не се виждаше. Сякаш и двамата бяха потънали вдън земя. Улицата беше почти изцяло пуста, с изключение на едно черно беемве, което тъкмо паркираше между две други коли, и млад мъж с козя брадичка и стар кожух от овча кожа, който се задаваше към него от отсрещната страна на улицата.

Къде се бяха дянали? Нямаше никакви малки улички, където да свърнат, никакви прикрити алейки. Дали не бяха влезли в някой вход? Микаел продължи надолу към „Торкел Кнютсонсгатан“, оглеждайки се зорко наляво и надясно. Нищо не виждаше. Подмина онова, което навремето беше „Котлето на Симир“, старият им любим ресторант, понастоящем ливанска кръчма, наречена „Табуле“. Биха могли да са влезли тук.

Не разбираше обаче как тя би успяла да се добере дотам. Беше я следвал по петите. Къде, по дяволите, беше? Дали двамата с мъжа не го наблюдаваха отнякъде? На два пъти се извърна рязко с чувството, че са изникнали зад гърба му, и за пореден път изпита вледеняващото усещане, че някой го гледа през телескопичен мерник. Беше фалшива тревога, поне доколкото можеше да прецени.

Мъжът и жената не се виждаха никъде, а когато най-сетне се отказа и пое към къщи, започна да му се струва, че се е измъкнал от голяма опасност. Нямаше представа дали това усещане отговаря на истината, но сърцето му думкаше, а гърлото му бе пресъхнало. Обикновено не се плашеше толкова лесно. Сега обаче се боеше от една на практика пуста улица.

Нищо не разбираше. Знаеше само с кого се налага да говори. Трябваше да издири Холгер Палмгрен, стария попечител на Лисбет. Първо обаче щеше да изпълни своя граждански дълг. Ако мъжът, когото бе видял, действително беше лицето от охранителната камера на Франс Балдер и ако съществуваше минимален шанс да бъде намерен, полицията трябваше да узнае за това, ето защо позвъни на Ян Бублански. Не му беше лесно да убеди комисаря.

Не му беше лесно да убеди и себе си. Навярно обаче имаше насъбран капитал от доверие, до който можеше да прибегне, колкото и да бе изкривявал истината напоследък. Бублански каза, че ще изпрати полицаи.

— А защо му е да идва в твоя квартал?

— Не знам, но предполагам, че няма да навреди, ако го потърсите.

— Да, сигурно.

— В такъв случай ви пожелавам успех.

— Все още е адски неприятно, че Аугуст Балдер е някъде там навън — добави Бублански с известен укор в гласа.

— Все още е адски неприятно, че информацията е изтекла от вас — отвърна Микаел.