Онова, което не ме убива

— Не би ли желал да ме поканиш у вас на по чаша вино или две? — продължи тя. — Би било по-приятно.

— Ами…

Той се поколеба.

Трябваше му сън, за да бъде в добра форма утре рано сутринта. При все това отвърна нерешително:

— Ами да, разбира се. Имам бутилка „Бароло“.

За миг си помисли, че въпреки всичко ще се ободри и че може би го очаква малка, спираща дъха авантюрка.

Но си остана все така неуверен. Отначало не разбираше защо. Обикновено нямаше проблем в случаи като настоящия, пък и честно казано, беше разглезен от ухажващите го жени. Вярно, всичко се бе разиграло с главозамайваща скорост, ала не беше съвсем непривикнал и на това, а и към този вид отношения не проявяваше сантименталност. Така че не, не беше самата бързина на случващото се, или поне не само тя, бе нещо, свързано със самата Ребека Свенсон.

Тя бе, разбира се, млада и стъписващо красива и би трябвало да си има по-добро занимание от това да гони запотени и изнемощели от работа журналисти на средна възраст. Но имаше и нещо друго в погледите ѝ и в онова лъкатушене между дръзкото и свенливото, както и в привидно случайното докосване на ръцете ѝ. Това, което в първия момент бе възприел като неустоимо, започваше да му изглежда все по-преднамерено.

— Чудесно. Впрочем няма да окъснявам, не искам да ти съсипя някой репортаж — каза тя.

— Поемам цялата отговорност за всички съсипани репортажи — отговори той и се опита да отвърне на усмивката ѝ.

Но усмивката ѝ не беше естествена. Прихвана и нещо особено в погледа ѝ, внезапна вледеняваща студенина, която в рамките на секунда се преобрази в своята противоположност, в нежност, топлота, като у голяма актриса, демонстрираща своите умения. Тогава напълно се убеди, че нещо не беше наред. Само дето не разбираше какво, а и не желаеше да разкрива своите подозрения, поне засега. Искаше да разбере. Какво се разиграваше? Науми си, че беше важно да проумее.

Продължиха нагоре по „Белмансгатан“, не че все още имаше намерение да я води в дома си, ала се нуждаеше от време, за да схване какво става. Отново я погледна. Наистина беше очебийно красива. Но го порази мисълта, че не красотата ѝ го бе завладяла така отначало. Беше нещо друго, по-неуловимо, което насочваше мислите му към свят, съвсем различен от бляскавите седмични издания. В този момент Ребека Свенсон му изглеждаше като загадка, чийто отговор трябваше да узнае.

— Приятно кварталче — отбеляза тя.

— Не е лошо — отвърна той замислено и погледна към „Бишопс Армс“.

Малко над кръчмата, на кръстовището с „Тавастгатан“ стоеше мършав, висок мъж с черен каскет и тъмни очила и изучаваше някаква карта. Лесно би било да го вземеш за турист. В ръката си държеше кафява пътна чанта, носеше бели кецове и черно кожено яке с голяма, вдигната кожена яка. При нормални обстоятелства Микаел със сигурност не би му обърнал внимание.