Хари Потър и Нечистокръвния принц

— Не е зле — отвърна Хари — Ще се оправи.

— Не повече от шест посетителя едновременно! — каза мадам Помфри, като изхвърча от кабинета си.

— С Хагрид ставаме точно шест. — посочи Джордж.

— О… да… — неуверено каза мадам Помфри, която изглежда броеше Хагрид за няколко човека. За да прикрие смущението си, тя започна да чисти калните стъпки, които той беше оставил с вълшебна си пръчица.

— Не го вярвам т’ва — поклати глава Хагрид, поглеждайки към Рон — Прост’ не го вярвам и т’ва е. Как лежи… кой би искал да го нарани, а?

— И ние това се чудим, — отвърна Хари, — но не знаем.

— Мо’е да има заговор срещу отбора на Грифиндор по куидич, к’во мислите? — каза Хагрид — П’рво Кейти, с’я Рон…

— Не мисля така. — каза Хари.

— Слидеринците биха го направили, ако знаеха че би могло им се размине. — призна Фред.

— Не мисля, че е свързано с куидича, но все пак ми се струва, че има връзка между двата случая. — прошепна Хърмаяни.

— От къде ти хрумна това?

— Ами, първо, и двата трябваше да са фатални, но не бяха, дори и само по чиста случайност. Второ, нито отровата, нито колието достигнаха до този, когото би трябвало да убият. А това прави човека, който седи зад заговорите още по-опасен, защото явно не го е грижа колко хора ще убие, преди да достигне до истинската си жертва.

Преди някой да успее да отговори на това предположение, вратите на отделението се отвориха отново и г-н и г-жа Уизли влезнаха в стаята. При предишното им посещение те просто се бяха уверили, че Рон е добре, сега г-жа Уизли придърпа Хари в прегръдките си и го стисна силно.

— Дъмбълдор ни каза, че ти си го спасил с безоара. — изхлипа тя — О, Хари, какво бихме могли да кажем? Ти спаси Джини… ти спаси Артър… сега спаси и Рон…

— Недейте… аз… — смутено промърмори Хари.

— Половината ни семейство ти дължи живота си, сега като се замислих. — добави г-н Уизли. — Сега можем да кажем, какъв късмет е било за семейство Уизли, че Рон е решил да седне до теб в купето на влака към Хогуортс, Хари.

Хари не можа да измисли какво да отговори и беше почти доволен, когато мадам Помфри им напомни, че може да има само шест посетители около леглото на Рон, те двамата с Хърмаяни се изправиха, за да си ходят, Хагрид също дойде с тях, оставяйки Рон със семейството му.

— Ужасно е. — каза Хагрид изпод брадата си, докато тримата ходеха по коридора към мраморното стълбище — При цялата тази охрана, и пак има ранени хлапета… Дъмбълдор мно’о се тревожи… той не раздува, ама ти казвам, че…

— Той има ли някакви идеи? — отчаяно попита Хърмаяни.

— Пр’дполагам, че има стотици идеи, к’ъвто мозък има. — каза Хагрид. — Но идея си няма кой е изпратил оная огърлица, нит’ отровата в т’ва вино, или щеха да са ги хванали, нъл тъй? Т’ва, дето ме тревожи, — каза Хагрид с по-тих глас и оглеждайки се (Хари също се огледа за всеки случай, да не би Пийвс да е наоколо) — е колко дълго ше мо’е Хогуортс да остане отворен, ако продължават да нападат хлапета. Пак като Стаята на тайните, не е ли тъй? Ше има паника, мно’о родители ще си взимат хлапетата, а па после настоятелството… — Хагрид спря за минута, колкото да мине призракът на дългокоса жена, после продължи с неговия гръмовен шепот — …настоятелството ше почне да приказва да затворят училището…