Хари Потър и Нечистокръвния принц
- Автор: Роулинг Джоан Кэтлинг
- Серия: Harry Potter #6
- Язык: болгарский
- Переводчик: Емилия Л. Масларова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Хари Потър и Нечистокръвния принц». Краткое содержание книги:
— Супер. — измърмори Хари и хвърли поглед към часовника, преди да се взре по-отблизо в картата. Къде беше Малфой? Явно не закусваше на масата на Слидерин в Голямата Зала… не беше около Снейп, който беше в кабинета си… не беше в никоя от баните или в болничното крило…
— Искаш ли? — попита Рон, като му протегна кутия котелни сладкиши.
— Не, благодаря. — отговори Хари, оглеждайки се. — Малфой пак изчезна!
— Не е възможно. — отговори Рон, пъхна втори сладкиш в устата си и стана от леглото си, за да се облече. — Хайде. Ако не побързаш, ще трябва да се магипортираш на празен стомах… може пък и да е по-лесно…
Рон замислено погледна кутията сладкиши, след това си взе трети.
Хари потупа картата с пръчката си и измърмори:
— Пакост извършена. — въпреки, че не беше вярно и се облече, като мислеше усилено. Трябваше да има обяснение за периодичните изчезвания на Малфой. Той обаче не можеше да се сети за такова. Най-добрият начин бе да го проследи, но дори с Мантията Невидимка това не беше практична идея. Хари имаше уроци, тренировки по куидич, домашни и магипортиране. Нямаше как по цял ден да следи Малфой из училището, без отсъствието му да остане незабелязано.
— Готов ли си? — попита той Рон.
Бе преполовил пътя до вратата, когато осъзна, че Рон не се движи, а се беше подпрял на единия стълб на леглото и се взираше през прозореца със странно разфокусиран поглед.
— Рон? Закуска!
— Не съм гладен.
Хари се втренчи в него.
— Ама нали току-що каза…
— Ами добре, ще дойда с теб, — въздъхна Рон, — но не искам да ям.
Хари го загледа с подозрение.
— Ти току-що изяде половин кутия котелни сладкиши, нали така?
— Не е това. — отново въздъхна Рон. — Ти… ти няма да разбереш.
— Ясно. — каза Хари, доста объркан и се обърна да отвори вратата.
— Хари. — внезапно каза Рон.
— Какво?
— Не издържам повече!
— Кое не издържаш? — вече доста разтревожен попита Хари. Рон беше доста блед и изглеждаше така, сякаш ще повърне.
— Не мога да спра да мисля за нея! — дрезгаво отговори Рон.
Хари зина насреща му. Това не го очакваше и не беше сигурен, че иска да го чуе. Може и да бяха приятели, обаче ако Рон започнеше да нарича Лавендър Лав-Лав, щеше да се наложи да отстъпи.
— А това защо ти пречи да закусиш? — попита Хари, като се опитваше да извади някакъв смисъл от цялата работа.
— Мисля, че тя не знае за съществуването ми. — с отчаян жест каза Рон.
— Тя определено знае, че съществуваш. — озадачено отговори Хари. — Тя все още се натиска с теб, нали така?
Рон примигна.
— За кого говориш?
— А ти за кого говориш? — попита Хари със засилващо се чувство, че всичкият смисъл е изпаднал от разговора.
— За Ромилда Вейн. — меко каза Рон и цялото му лице светна, сякаш бе докоснат от лъч чиста светлина. Те се гледаха един друг почти минута, преди Хари да каже:
— Това е шега, нали? Шегуваш се.
— Мисля… Хари, мисля, че я обичам. — отговори Рон със сподавен глас.
— Добре… — каза Хари и се приближи до Рон, за да огледа по-добре оцъклените му очи и бледото изражение, — Добре, кажи го пак, като ме гледаш в лицето.
— Обичам я! — повтори Рон бездиханно. — Виждал ли си косата й, цялата е черна, и блестяща, и копринена… а очите й? Големите и тъмни очи? И…
— Наистина е смешно и така нататък. — нетърпеливо каза Хари — но с шегата дотук, ясно? Стига толкова!
Той тръгна да излиза. Беше направил две крачки към вратата, когато нещо тежко го удари по дясното ухо. Хари залитна и се обърна. Юмрукът на Рон вече беше прибран, лицето му беше изкривено от ярост. Точно се готвеше отново да посегне.
Хари реагира инстинктивно. Извади пръчката от джоба си и заклинанието непреднамерено се надигна:
— Левикорпус!
Рон извика, а петите му се извъртяха нагоре. Той се поклащаше безпомощно с главата на долу, а мантията му висеше.
— Това пък за какво беше? — изкрещя Хари.
— Ти я обиди Хари! Ти каза, че е шега! — извика Рон, лицето му бавно се наливаше с кръв.
— Това е лудост! — каза Хари. — Какво ти е…
И тогава видя отворената кутия на леглото на Рон и истината се стовари отгоре му, със силата на препускащ трол.
— Откъде взе тези котелни сладкиши?
— Подарък са ми за рождения ден! — извика Рон, въртейки се бавно във въздуха, докато се бореше да се освободи. — Предложих и на теб, нали?
— От пода ли ги вдигна?
— Бяха паднали от леглото ми, ясно ли ти е? Пусни ме!