Скритият оазис
- Автор: Сассман Пол
- Серия: Юсуф Халифа #3
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-106-1
- Переводчик: Боян Николаев
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Скритият оазис». Краткое содержание книги:
Египет, 2153 г. преди Христа
Осем свещеници се отправят през Западната пустиня под прикритието на нощта. Носят със себе си загадъчен предмет, увит в плат. След четири седмици, вече достигнали целта си, те хладнокръвно си прерязват гърлата.
Албания, 1986 г.
Един самолет излита от отдалечено летище и се отправя към Судан. На борда му е качен товар, който завинаги ще промени Близкия изток. Някъде над пустинята Сахара самолетът изчезва…
Западната пустиня, в наши дни
Група бедуини откриват мумифициран труп, заровен наполовина в дюните. В чантата до него има лента от фотоапарат и миниатюрен глинен обелиск, изписан с любопитни йероглифи…
Една удавена от вековете легенда.
Ужасяваща мистерия.
Буреносно състезание с времето.
Флин я гледаше отдолу и лицето му изразяваше смесица от ужас и възторг. Тя изчака още секунда, после отметна глава назад, за да проучи отвора над себе си. Пое дълбоко дъх и започна да се набира нагоре.
За човек без нейния опит в катеренето подобно издигане би било почти невъзможно, тъй като изискваше изключително силна мускулатура и на раменете, и на ръцете. Годините катерене по някои от най-непреодолимите скали на света обаче, да не говорим за стотиците набирания на лоста, които правеше всяка сутрин, за да се поддържа във форма, си бяха казали думата — тялото й беше повече от привикнало с подобни напрегнати мигове и те й се удаваха сравнително лесно. Бицепсите и делтовидните й мускули се издуха и станаха на възли, краката й се размахаха, като че ли се канеше да преплува разстоянието нагоре. Тя запъна десния в ръба на отвора, изнесе левия нагоре и го уви около желязото, посегна с ръка и се вкопчи за ръба. Издърпа се още десетина сантиметра, хвана се и с другата ръка, продължи да се издига и лази, докато главата, а после кръстът и цялото й тяло не излязоха навън, върху покрива на храма.
В залата долу Флин я наблюдаваше как изчезва в отвърстието. Тя промуши дясната си ръка надолу и щракна с пръсти за въжето. Той й го подхвърли, като в същото време тревожно поглеждаше през рамо, тъй като лаят вече отекваше в параклиса непосредствено до стаята.
— Ехна даклеен лоло! — изкрещя някой. — След тебе сме. Не се опитвай да направиш нещо, защото ще стреляме!
— Хайде — изсъска той.
Краят на въжето се залюля над него. Без дори да се убеди, че тя го е вързала добре от другата страна, той го сграбчи с две ръце и започна да се издърпва нагоре; пазачите вече бяха само на секунди от него, а лаят на кучетата сякаш изпълваше целия храм. Флин стигна до отвора и с гърчене и ритане се промуши през него. Фрея едва успя да издърпа въжето, преди два песа да нахлуят в помещението, следвани от петима-шестима пазачи.
Задъхан, с окървавен ръкав, тъй като раната на ръката му се бе отворила от усилията, Флин веднага тръгна към задната страна на покрива, която — тъй като зад храма се издигаше хълм — беше само на два-три метра от земята.
Скочиха и забързаха надолу по склона по някаква стръмна пътечка.
След пет минути бяха отново в джипа, а след още трийсет секунди вече се движеха бързо по пътя от Абидос; разминаха се с колона полицейски коли с включени сирени.
— Никога не съм мислила, че египтологията може да е толкова вълнуваща — бяха първите думи на Фрея.
— А аз никога не съм осъзнавал, че катеренето може да е толкова полезно — добави Флин.
Спогледаха се и се усмихнаха.
— Чака ни дълъг път. — Флин посочи напред. — Сигурна ли си, че искаш да дойдеш с мен?
— Не бих изпуснала това за нищо на света.
Той отново я погледна, кимна, натисна газта до дупка и викна:
— Дръж се, Дакла! Идваме!
54.
Кайро
Мохамед Шубра работеше като охранител в сградата на Агенцията на САЩ за международно развитие вече почти двайсет години, но не си спомняше някога да е виждал г-жа Кирнан в по-добро настроение. Разбира се, тя винаги му се бе усмихвала, винаги беше любезна, но тази сутрин, като прекрачи прага на сградата, определено изглеждаше във възторг.
— Нещо хубаво ли се е случило? — попита я той, когато тя се приближи да му покаже пропуска си. — Цялата сияете.
Тя се усмихна и го заплаши на шега с пръст.
— От тебе човек нищо не може да скрие, Мохамед, нали?
— Госпожо Кирнан, трябва да съм сляп, за да не го видя! Сигурно имате новини от семейството.
Тя поклати глава.
— Не, от работата. Винаги е работата, Мохамед.
Той би оставил разговора на това — не му беше работа да я разпитва за делата й, — но за негово учудване и радост тя се огледа и се приведе над гишето.
— Получих новини за един от проектите си — започна тя. — Не очаквах да излезе нещо, но сега изглежда, че е възможно.
Никога не му бе говорила по този начин, не му се бе доверявала и той се развълнува, като че ли го допускат до голяма тайна.
— Отдавна ли работите по този проект?
— О, да — сияещо отвърна тя и докосна кръстчето около шията си. — Много отдавна. Отпреди ти да си на работа тук. Много отдавна.