Скритият оазис

— Алекс преценяваше добре хората…

— Просто мисля, че трябва да сме по-предпазливи — повтори тя. — Не го харесвам, изглежда ми нечестен.

Той я погледна в очите, кимна и слезе от джипа. Фрея го последва. Минаха през кирпичения вход и излязоха в двора пред къщата. Заобиколиха ланд крузъра на Захир със счупения фар и стигнаха до входната врата. Тя зееше.

Фрея хранеше смътна надежда египтянина да го няма и жена му да ги пусне да погледнат снимката, така че да се ориентират, без да контактуват пряко с домакина. Флин обаче още не беше успял да почука, когато Захир се появи в коридора. Усмихна им се широко, но в следващия миг пренареди чертите си в нещо като нацупена празнота, което, изглежда, беше обичайното му изражение.

— Госпожице Фрея. — Той забърза към тях. — Тревожех се. Помислих, че изчезнала.

Тя измънка нещо като извинение и обясни, че е имала спешна работа в Кайро. Не беше особено убедителна и той явно не й повярва, но не възрази. Въведе ги в къщата и извика нещо в коридора. Фрея долови думите „американее“ и „ший“.

— Ана асиф, саис Захир — намеси се Флин. — Съжалявам, Захир, но нямаме време за чай. Трябва да те попитаме нещо.

Захир извърна глава към него — като че ли чак сега забелязваше, че и той е тук. И макар изражението му да остана непроницаемо, все пак нещо в очите и в стойката му показа ако не враждебност, поне безпокойство.

— Да попитате? — В гласа му звучеше подозрение. — Какво да попитате?

— За снимката — напомни му Фрея. — Онази със скалата.

Захир тръсна глава, като че ли не разбираше за какво му говори.

— Не си ли спомняш? Когато бях тук предния път и търсех тоалетната, влязох в друга стая. Там имаше една снимка — на сестра ми, как стои до една скала.

С ръка очерта формата на скалата и начина, по който тя на вълни се изкачваше в пустинята като огромна сабя, промушваща пясъците.

— На стената над бюрото ти. Ти каза, че стаята не е за външни хора.

— Важно е да научим повече за нея — намеси се Флин. — Къде е скалата? Близо до Гилфа, нали?

Очите на Захир прескочиха от Фрея към Флин и обратно. Явно нямаше особено желание да отговори. След като помълчаха, той махна пренебрежително с ръка.

— Първо пием чай. После говорим.

И влезе в хола с телевизора, тапицираната пейка и ножа, висящ на стената. Флин и Фрея останаха на прага.

— Моля те, нека видим снимката — настоя Флин. — Времето ни е съвсем ограничено.

Захир се обърна към тях.

— Защо ви е тая снимка? — В гласа му сякаш се долавяше някаква враждебност. — Обикновена скала.

Флин и Фрея се спогледаха.