Скритият оазис

— Ето я — каза кисело, отиде до бюрото и забоде пръст в снимката, а след това разпери ръце, за да покаже, че не крие нищо. Те разгледаха огромния извит връх на черната скала, издълбаните му страни и мъничката фигура на Алекс. Флин изглеждаше запленен — наведе се над бюрото, за да разгледа скалата по-добре. Поклащаше глава, като че ли изведнъж се бе озовал ако не пред отговор на отдавнашна загадка, поне пред нова надежда за разгадаването й.

— Ти ли направи снимката? — попита той след дълга пауза, без да откъсва очи от скалата.

Зафир изсумтя утвърдително.

— Къде?

— В пустинята, не виждаш ли?

Флин не обърна внимание на сарказма.

— Близо до Гилф Кебир ли?

Ново потвърждение.

— Гилфът е голям. Би ли обяснил по-точно?

Отговор нямаше.

— В северната или в южната част? — настоя Флин.

— Фи’л ганооб — отстъпи египтянинът, но явно не му беше приятно да го разпитват така. — На юг. Не помня обаче точно къде. Беше отдавна.

Флин погледа снимката още малко, после се обърна към него.

— Аз съм в дома ти и ще ти засвидетелствам уважение, но ти също трябва да ме уважаваш. Снимката е направена през последните пет месеца. Виж тук…

Посочи с пръст едно място, където се виждаше тънка сребриста пръчица, опряна на скалата до сестрата на Фрея.

— Това е бастунчето на Алекс. Тя започна да го използва едва когато й стана по-зле, през ноември.

Захир гледаше в пода и притеснено пристъпваше от крак на крак.

— Не знам какво се опитваш да прикриеш — продължи Флин, като се мъчеше да остане спокоен, макар че явно не му се говореха празни приказки, — нито защо не искаш да ни обясниш обстоятелствата около снимката. Но се обръщам към тебе като към наш домакин, а също и като към бедуин с молба да спреш да дрънкаш глупости и да ми отговориш откровено.

Захир вдигна глава, ноздрите му се разшириха.

— Нямаш право да ми говориш така! — изръмжа той. — Нито в къщата ми, нито никъде. Ясно ли е? Няма да ме обиждаш или иначе лошо за тебе, разбра ли?

— Заплашваш ли ме, Захир?

— Не те заплашвам, казвам ти. Няма да ми говориш така.

Говореха все по-високо и Фрея реши да се намеси, преди нещата да се влошат окончателно.

— Захир, не сме дошли да те обиждаме. — Тонът й беше едновременно помирителен и твърд. — Трябва ни само да разберем къде е направена снимката. Сестра ми много държеше на теб и както вече казах, ние не правим това за себе си, а заради нея. Моля ти се, кажи ни къде е тая скала и ще си отидем.

Този път Захир не отклони поглед от нейния. Гневът му, изглежда, се беше разсеял така бързо, както бе дошъл, и се замести от… На Фрея й беше трудно да определи точно от какво — някаква смесица от примирение и разбиране, стори й се — сякаш бе приел, че ще се наложи да им каже онова, което ги интересува, но се боеше от последствията.