Скритият оазис
- Автор: Сассман Пол
- Серия: Юсуф Халифа #3
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-106-1
- Переводчик: Боян Николаев
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Скритият оазис». Краткое содержание книги:
Египет, 2153 г. преди Христа
Осем свещеници се отправят през Западната пустиня под прикритието на нощта. Носят със себе си загадъчен предмет, увит в плат. След четири седмици, вече достигнали целта си, те хладнокръвно си прерязват гърлата.
Албания, 1986 г.
Един самолет излита от отдалечено летище и се отправя към Судан. На борда му е качен товар, който завинаги ще промени Близкия изток. Някъде над пустинята Сахара самолетът изчезва…
Западната пустиня, в наши дни
Група бедуини откриват мумифициран труп, заровен наполовина в дюните. В чантата до него има лента от фотоапарат и миниатюрен глинен обелиск, изписан с любопитни йероглифи…
Една удавена от вековете легенда.
Ужасяваща мистерия.
Буреносно състезание с времето.
— Това съм го виждала.
Флин все още обясняваше атрибутите на бог Хепри и, изглежда, не я чуваше.
— Това съм го виждала — повтори тя по-високо.
— Какво си виждала?
— Това — посочи тя.
Той кимна, не изглеждаше особено учуден.
— Възможно е. Окото уаджет се среща доста често…
— Не говоря за окото. А за това.
И докосна с пръст черната дъга.
— Какво искаш да кажеш с това „виждала съм го“?
— Виждала съм го. Или нещо много подобно. На една снимка.
— Виждала си снимка на този образ?
— Беше скално образувание. В пустинята. Съвсем същото, дори и назъбените страни.
Той присви очи.
— Къде? Къде си виждала тази снимка?
— В къщата на Захир Сабри. Когато пристигнах. И Алекс беше на снимката, затова…
— Той каза ли ти къде е направена снимката?
Тя поклати глава.
— Май дори се разсърди, че съм я видяла, избута ме от стаята.
Флин отново погледна стелата, пръстите му барабаняха по камъка.
— Когато Окото на Хепри се отвори, тогава ще се отвори и оазисът — замърмори полугласно. — А когато Окото е затворено, оазисът не може да се види дори от най-наблюдателния сокол…
Минутите отминаваха. Фрея беше наясно, че трябва да тръгват, но не искаше да прекъсва мислите му. Флин просто си седеше, изцяло погълнат от мислите си. Накрая се усмихна, повдигна стелата от коленете си и я върна в ъгъла на шахтата.
— Сигурно ви е вродено.
— Моля?
— Сигурно е черта на всички Ханън. Дарба да спасявате положението. Алекс винаги успяваше, а и ти, изглежда, спазваш традицията.
Изправи се и се запромъква към изхода.
— Не разбирам — каза Фрея и тръгна след него. — Толкова ли е важна тази скала?
— Може би да, може би не. — Той стигна до дупката и се извърна. — Между нас казано обаче, имам неприятното чувство, че съм си губил времето с тия неща през последните десет години, а накрая се появяваш ти и правиш решаващия пробив. А това, честна дума, никога няма да ти простя. — Засмя се. — Заслужаваш просто да те оставя тук. Как така ще откриваш разни неща без мое разрешение!? Заради английско-американските взаимоотношения обаче…
И изведнъж млъкна и се намръщи. За миг Фрея нямаше представа какво става. После обаче чу онова, на което сигурно реагираше и той — гласове. Все още бяха приглушени и отдалечени, но явно идваха откъм храма.
— По дяволите — изсъска Флин. — Хайде, трябва да се махаме от тук.
Измъкнаха се на скелето и Флин грабна единия лост и заслиза. Фрея го последва пъргаво. Бързо излязоха в по-близката от двете колонни зали. Гласовете вече се чуваха съвсем ясно — идваха от външната зала; говореха поне двама души.
— Туристи ли са? — прошепна Фрея.
Флин се заслуша и тръсна глава.
— Пазачи. Сигурно са видели срязания катинар. Побързай.
Поведе я към края на залата и по тесен коридор. След десетина метра стигнаха врата с решетки. Зад нея няколко стъпала извеждаха нагоре към втора врата и слънчевата светлина.
— Това е задната страна на храма — обясни Флин, докато опитваше да изкърти ключалката на решетките. — Ей сега…
От усилието мускулите на врата му се изпънаха, а лицето му почервеня. Той нагласи лоста под друг ъгъл, натисна с всички сили, като опря и крак за по-добра опора. Колкото и да се мъчеше обаче, ключалката не поддаде и като изръмжа ядосано, той се отказа и поведе Фрея обратно към залата. В нея все още нямаше никого. Шумът от гласове и тупкането на ботуши в другата зала навеждаше на мисълта, че пазачите вече са много повече.
— Ехна аарфен енноко гоууа! — изкрещя някой. — Окрого уе ерфао ’о едеко!
— Има ли друг изход оттук? — прошепна тревожно Фрея.
Флин поклати глава.
— А не можем ли да се скрием?
— Прекалено много са.