Скритият оазис
- Автор: Сассман Пол
- Серия: Юсуф Халифа #3
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-106-1
- Переводчик: Боян Николаев
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Скритият оазис». Краткое содержание книги:
Египет, 2153 г. преди Христа
Осем свещеници се отправят през Западната пустиня под прикритието на нощта. Носят със себе си загадъчен предмет, увит в плат. След четири седмици, вече достигнали целта си, те хладнокръвно си прерязват гърлата.
Албания, 1986 г.
Един самолет излита от отдалечено летище и се отправя към Судан. На борда му е качен товар, който завинаги ще промени Близкия изток. Някъде над пустинята Сахара самолетът изчезва…
Западната пустиня, в наши дни
Група бедуини откриват мумифициран труп, заровен наполовина в дюните. В чантата до него има лента от фотоапарат и миниатюрен глинен обелиск, изписан с любопитни йероглифи…
Една удавена от вековете легенда.
Ужасяваща мистерия.
Буреносно състезание с времето.
— Играта продължава! — извика Ангълтън с високия си момичешки глас. — Играта продължава, негодници!
След като се окопити, госпожа Малуф приглади роклята, оправи косата си и каза строго:
— Моля ви, вече не правете така. Аз съм почтена омъжена жена.
Ангълтън й се ухили, излезе и взе такси до офиса си в посолството на САЩ. Продължи наблюденията си от там (и си поръча цялостна закуска от кухнята долу — от безсъние винаги огладняваше).
В 7:46 ч. му съобщиха, че черокито отново е минало през пункта Сохаг и се е отправило на север, осемдесет минути по-късно дойде подобно съобщение и от пункта в Асют. Броуди и Ханън явно се връщаха в Кайро.
Това го изненада. Въз основа на досегашната им скорост и на по-натовареното през деня движение, което би ги забавило, Ангълтън изчисли, че би трябвало да стигнат Ал-Миня към 10:30 ч. Но 10:30 дойде и отмина. Стана 11-11:30 ч. Тъкмо бе започнал отново да се притеснява, когато в 11:45 му звъннаха да му съобщят, че черокито изобщо не се движи на север и е засечено на три различни пункта по пътя през пустинята, югозападно от Асют, за последен път на шейсет километра от Карга. Дотогава бяха постъпили нови данни за събитията в Абидос. Двама души — прекалено голямо съвпадение би било да не са били Броуди и Ханън — влезли с взлом в храма, пробили дупка в стената и открили някаква тайна стая. Както и преди, подробностите оставаха объркани, но каквото и да бяха намерили или видели, то, изглежда, сега ги водеше към западната пустиня. Интересно, много, много интересно.
Ангълтън отиде до картата на стената, погледа я известно време, после отиде до прозореца. С част от себе си искаше да удържи още малко, да проследява двамата от разстояние, от контролен пункт до контролен пункт. Проблемът беше, че при настъпване на криза той винаги оставаше крачка назад — това усещаше и сега, — а това означаваше изобщо да излезеш от играта. Нямаше смисъл да иска от египтяните да ги следят — щом той не можеше да се справи с Броуди, те в никакъв случай нямаха шанс. Помисли си дали да не поиска да ги спрат на следващия контролен пункт и да ги задържат, докато отиде там, но бързо се отказа: квалифициран и добре мотивиран бивш агент срещу група непросветени и тъпи служители — това бяха несъпоставими величини.
Погледа още малко от прозореца към хората, които се мотаеха из двора, и явно взе някакво решение, защото удари стъклото с ръка и се върна при картата. Време беше да направи нещо — да отиде на място, да разбере какво знаят Броуди и Ханън, да ги отстрани от играта. Въпросът беше как. И къде. Прокара пръст през пустинята от Асют до Карга и Дакла, а после надолу, към Гилф Кебир. Тъкмо там отиваха в последна сметка. Нямаше къде другаде — в тази история, изглежда, всички пътища водеха натам. Преди Гилфа обаче… той върна пръста си към магистралата в пустинята, между Дакла и Карга, и го задвижи напред-назад, преди накрая да го спре върху Дакла. Рисковано беше, разбира се, както всичко останало в играта, но досега не беше бъркал особено, пък и нямаше чувството, че ще допусне грешка сега. Следващото място, където щяха да спрат, беше Дакла и той щеше да ги пресрещне там. Удари силно с кокалчетата си по картата, като по заключена врата, после отиде до телефона. Вдигна слушалката и набра номер.
— Трябва ми място за самолет до Дакла — започна без преамбюл. — Колкото може по-бързо. И кола, с която да разполагам там. Вече съм на път за аерогарата.
Затвори и взе презраменния кобур, който беше преметнат върху облегалката на стола. Извади Миси, погледна в дулото й и се прицели в стената.
— Сайръс идва!
57.
Дакла
Отминаха декоративните метални палми, отбелязващи източния край на оазиса Дакла, рано следобед. Бяха пътували пет часа без прекъсване, като през повечето време Флин беше зад волана, макар Фрея да го смени по време на дългата отсечка между Асют и Карга, за да може да поспи.
Пътуването досега беше гладко. Първо минаха по пътя покрай Нил с тучните му ливади и разпръснатите кирпичени села, после отново навлязоха в пустинята — пясъци, скали, чакъл и почти нищо друго; единственият белег за човешко присъствие бяха равномерно поставените километрични знаци, от време на време полицейски контролни пунктове и, разбира се, самият път — нишка блестящ черен асфалт, която се простираше през пясъка като някаква огромна пукнатина, разполовяваща пейзажа.