Скритият оазис

— Нека върви по най-красивите пътеки, нека прекоси небесната твърд! — напяваха живите все още свещеници. — Нека се възкачи до великия бог, нека всеки ден се храни редом с Озирис!

Оплисканият с кръв палач слагаше всеки труп да легне, след това се преместваше до следващия свещеник и се повтаряше същото. Редицата трупове нарастваше все повече, а той вършеше работата си безизразно и безмилостно резултатно.

От върха на една близка дюна Имти-Хентика, върховен жрец на Иуну, първи прорицател на Ра-Атум и най-велик пророк, наблюдаваше това нагласено заколение. Скърбеше, разбира се, заради смъртта на толкова много хора, които бе приел за братя. Изпитваше обаче и задоволство, защото всички те бяха изпълнили мисията си, а и до един знаеха от самото начало, че нещата трябва да свършат тъкмо така, за да не се чуе и дума за онова, което бяха извършили.

Зад него, от изток, го достигнаха първите топли лъчи на слънцето — Ра-Атум в преображението си на Хепри, източник на светлината и живота в света. Той се обърна, отметна качулката си от леопардова кожа, разпери ръце и изрецитира:

— О, Атум, ти, който се появи на хълма на съзиданието, който донесе лъчи като птицата Бену в храма Бенбен на Иуну!

Вдигна ръка, сякаш искаше да сграбчи крайчето на пурпурното зарево, което се прокрадваше през пясъците на хоризонта. После се обърна и погледна в обратната посока, на запад, към извисяващите се скали, които се простираха на юг като завеса, спусната върху края на света.

Там някъде, в основата на скалите, сред гъстите сенки, в които утринната светлина все още не бе проникнала, се намираше Божествената порта — Пастта на Озирис. Не се виждаше от тук. Не би я видял и наблюдател, застанал непосредствено пред нея, защото той, Имти, бе изрекъл заклинанието за затваряне и скриване, така че никой — освен онези, които знаеха как точно да погледнат — не би усетил, че портата е там. По този начин убежището на дедите им, уахат ер-джеру та, оазисът на края на света, беше запазил тайните си през годините и за съществуването му знаеха само малцина избраници. И неслучайно беше наречен уехат сещат, Скритият оазис. Там товарът им щеше да е в безопасност. Никой нямаше да го открие. Щеше да се пази, докато дойдат по-спокойни дни.

Имти огледа скалите и поклати глава, като че ли се съгласяваше с нещо, после отмести погледа си по-наблизо, към разядените скални ръбове, които стърчаха над каменната маса. Беше поразителна картина, дори от това разстояние, защото черният камък се извисяваше като гигантски бръмбар, проправящ пътя си през пясъците.