Онова, което не ме убива

— Мога ли да ти помогна? — каза той.

— Не, не — отвърна тя смутено и нямаше съмнение, че свенливостта ѝ беше очарователна.

А не беше от жените, които човек би взел за свенливи. Изглеждаше така, сякаш би следвало да владее света.

— Ами добре, приятна вечер — рече той и се обърна, ала тя го прекъсна с нервно покашляне.

— Не си ли ти Микаел Блумквист? — продължи тя още по-неуверено и сведе поглед към облите камъни на улицата.

— Аз съм — отвърна той и се усмихна вежливо.

Положи усилия да се усмихне така вежливо, както би се усмихнал на всеки друг.

— Само искам да кажа, че винаги съм ти се възхищавала — продължи тя, вдигна предпазливо глава и продължително се вгледа в очите му.

— Поласкан съм, но измина много време, откак пишех смислени неща. Коя си ти?

— Казвам се Ребека Свенсон — рече тя. — Понастоящем живея в Швейцария.

— А сега си у дома на гости.

— Съвсем за малко, уви. Липсва ми Швеция. Дори ми липсва ноември в Стокхолм.

— Значи, работата е сериозна.

— Ха, да! Но сигурно е така с носталгията по дома, нали?

— Как?

— На човек му липсва дори лошото.

— Вярно е.

— Но знаеш ли как лекувам всичко? Следя шведската журналистика. Струва ми се, че не съм изпуснала и една статия в „Милениум“ през последните години — продължи тя и тогава той отново погледна към нея и забеляза, че всеки отделен елемент от облеклото ѝ, от черните обувки на високи токчета до кашмирения шал на синьо каре, беше скъп и необикновен.

Ребека Свенсон не изглеждаше точно като типичния читател на „Милениум“, ала Микаел нямаше причина да проявява предразсъдъци спрямо заможните шведи от чужбина.

— Там ли работиш?

— Вдовица съм.

— Разбирам.

— Понякога така се отегчавам. Тръгнал ли беше нанякъде?

— Мислех да пийна и да похапна — каза той и веднага съжали за отговора си. Беше твърде приканващ, твърде очакван, но поне беше верен. Наистина смяташе да пийне и да хапне.

— Може ли да ти правя компания? — попита тя.

— Би било чудесно — отвърна той колебливо и тогава тя за миг докосна ръката му навярно без да иска, поне му се щеше да мисли така.

Все още изглеждаше свенлива. Бавно се запътиха към „Хурншгатан“ покрай редицата от галерии.

— Толкова е приятно да се разхождам тук с теб — рече тя.

— Беше малко неочаквано.

— Не си мислех точно това, когато се събудих тази сутрин.

— Какво си мислеше тогава?

— Че ще бъде тягостно както обикновено.

— Не знам дали съм чак толкова забавна компания днес — каза той. — Доста съм погълнат от една история.