Скритият оазис
- Автор: Сассман Пол
- Серия: Юсуф Халифа #3
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-106-1
- Переводчик: Боян Николаев
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Скритият оазис». Краткое содержание книги:
Египет, 2153 г. преди Христа
Осем свещеници се отправят през Западната пустиня под прикритието на нощта. Носят със себе си загадъчен предмет, увит в плат. След четири седмици, вече достигнали целта си, те хладнокръвно си прерязват гърлата.
Албания, 1986 г.
Един самолет излита от отдалечено летище и се отправя към Судан. На борда му е качен товар, който завинаги ще промени Близкия изток. Някъде над пустинята Сахара самолетът изчезва…
Западната пустиня, в наши дни
Група бедуини откриват мумифициран труп, заровен наполовина в дюните. В чантата до него има лента от фотоапарат и миниатюрен глинен обелиск, изписан с любопитни йероглифи…
Една удавена от вековете легенда.
Ужасяваща мистерия.
Буреносно състезание с времето.
— Добре, да почваме.
52.
Оазисът Дакла
Захир ал-Сабри се беше надвесил над леглото на сина си и се усмихваше. Детето спеше с едната ръка сгъната под главата, а другата — отметната встрани, с изпънати пръсти, като че ли посягаше към нещо. Спомни си деня, когато се роди Мохсен — как би могъл да го забрави, — чудото, което тогава реши, че го е споходило, задушаващия прилив на радостна възбуда. Не е прието бедуините да показват чувствата си, затова той само целуна сбръчканото вързопче, погали косите на жена си, а после излезе в пустинята и — обезумял от радост — танцува и крещя като луд, наблюдаван единствено от дюните и небето.
Би искал да има повече деца, поне десетина, защото какво може да е по-удовлетворително от произвеждането на нови звена във веригата на живота, нишката, простираща се към бъдещето? Не му било писано обаче. Раждането беше трудно, имаше усложнения, кървене — той не разбра всички подробности, разбра само, че ако това се повтори, животът на жена му ще е в опасност, а той не можеше да допусне този риск. Аллах дава, но Аллах и отнема. Такъв е животът. Сега имаше Мохсен и това беше достатъчно.
Продължаваше да се взира в момчето — луната беше оградила главата му със сребърен ореол. Захир се наведе, целуна го по бузата, промърмори: „Обичам те, светлина на очите ми“ и се върна под завивките до жена си. Вдигна поглед към тавана. За малко полежа така, като хапеше устни; не се беше доближил до съня повече, отколкото преди четири часа. После се претърколи, пресегна се под леглото и докосна дулото на пушката, която винаги държеше там, прокара пръст по студената стомана на цевта.
Беше готов. Каквото и да станеше, каквото и да му поискаха, беше готов. Поне в това отношение щеше да оправдае заветите на предците си.
53.
Абидос
— Наистина ли мислиш, че Фадауи не е казал на друг за това? — попита Фрея, докато двамата, Флин отгоре, а тя отстрани, се мъчеха да наместят лостовете в пролуките около каменния блок. — Или онзи египтянин, Абу… не помня как беше.
Флин тръсна глава.
— Щях да чуя. Ако там отзад има полуразрушен храм от времето на Пепи II, това ще е едно от най-значителните открития през последните петдесет години. Непременно щеше да се разчуе. Хайде бе, идиотски камък!
Натисна още по-силно с лоста, Фрея също. Лицата им бяха мокри от пот, единствените звуци бяха тежкото им дишане и стърженето на метала в камък. След няколко минути Флин смени ъгъла, под който действаше, издърпа лоста от пролуката при върха и го намести по-надолу, срещу Фрея. Двамата натискаха железните лостове, ту бутаха, ту дърпаха. Камъкът обаче не се предаваше и Фрея започна да се чуди дали изобщо някога ще го разхлабят. И изведнъж — най-после — усетиха потрепване, някакво движение, съвсем леко, едва доловимо помръдване. Навряха лостовете още няколко сантиметра и ги повдигнаха — раздвижването стана по-осезаемо, така че Флин издърпа лоста си и със сила го пъхна под блока; натисна силно. Блокът леко се повдигна.
— Вече е почти готово — запъхтяно каза той. Очите му бяха широко отворени и от усилията да повдигне камъка, и от вълнение какво ще намери зад него.
Продължиха работата си ту отгоре, ту отдолу, и накрая камъкът започна да излиза от стената — отначало съвсем бавно, милиметър по милиметър, като че ли не му се искаше да разкрие тайната си, но после, сякаш самичък, по своя воля, се плъзна към тях. Едва успяха да го удържат — беше тежък, невероятно тежък, много повече, отколкото очакваха, а и да го крепят на тясната площадка на клатещото се скеле беше ужасно неудобно. Все пак започнаха да го спускат. В очите им пареше пот, дишаха на пресекулки. И изведнъж едновременно усетиха, че камъкът започва да се изплъзва от пръстите им.
— Не мога повече — изпъшка Фрея. — Ще го изспус…
Залитна надясно, опита се да задържи блока, но осъзна, че е безнадеждно, и го пусна, като отскочи, за да не й премаже краката. Флин с последни усилия се опита да го задържи, но не успя и също го пусна — всъщност дори го оттласна към ръба на платформата. Камъкът полетя надолу…
В залата — в целия храм сякаш — отекна глухо тупване, когато блокът се стовари на пода. Единият му ъгъл се отчупи.
— Боже мой — изстена Флин, грабна фенерчето и светна надолу. Тежки валма прах се люлееха в лъча светлина. — Две хиляди и петстотин години си е бил цял, а сега…
— Майната му! — отсече Фрея. — Ами ако някой е чул?