Онова, което не ме убива

— Не, не, наистина — каза той. — Просто бях принуден…

Затрудняваше се да намери думите. Олга щеше да помисли, че той крие нещо, знаеше го и приключи разговора по-бързо, отколкото всъщност му се искаше. До него на хотелското легло седеше Юрий и псуваше. Бе преровил компютъра на Франс Балдер сто пъти, без да намери и „шибана следа от шибана информация“, както се изрази. „Нищичко, мамицата му!“

— Значи съм свил компютър, който не съдържа нищо — отбеляза Ян Холстер.

— Точно така.

— Че за какво тогава му е бил на професора?

— За нещо страшно специално, много ясно. Виждам, че голям файл, който навярно е бил свързан с други компютри, е бил изтрит наскоро. Но каквото и да правя, не мога да го възстановя. Знаел си е работата онзи.

— Безнадеждно — рече Ян Холстер.

— Адски шибано безнадеждно — добави Юрий.

— Ами телефонът, блекфонът?

— Има някои разговори, които не успявам да проследя, навярно са били от шведската тайна полиция или ИРР. Ала онова, което всъщност ме безпокои най-много, е нещо друго.

— Какво?

— Продължителен разговор, който професорът е водил точно преди да нахлуеш в къщата. Говорел е с някакъв служител от Машинния научноизследователски институт.

— И какво обезпокоително има в това?

— Очевидно моментът. Имам чувството, че е воден някакъв съдбоносен разговор. Освен това и самият институт. Една от насоките на работата им там е да направят така, че интелигентните компютри да не станат опасни за човека в бъдеще, та не знам, мирише ми на гнило. Изглежда Балдер или е предоставил на института нещо от своите изследвания, или пък…

— Да?

— Е изплюл камъчето за нас, или каквото там е знаел.

— Би било лошо.

Юрий кимна, а Ян Холстер тихо изпсува. Нищо не беше минало според очакванията им, а никой от двамата не бе свикнал да се проваля. Ето че се бяха издънили два пъти поред, и то заради някакво си дете, дете със забавено развитие, а това само по себе си бе достатъчно сериозно. Но не и най-лошото.

Най-лошото беше, че Кира бе тръгнала насам, на всичкото отгоре съвсем излязла от кожата си, а никой от тях не бе свикнал и на това. Напротив, беше ги разглезила със своята хладна елегантност, придаваща на дейността им нотка на непогрешимост. Сега беше бясна, извън всякакъв контрол, бе изревала, че били жалки, некомпетентни идиоти. На практика обаче причината не беше в пропуските, изстрелите, които може би бяха, а може и да не бяха улучили момчето със забавено развитие. Причината беше жената, която бе изникнала от нищото и бе защитила Аугуст Балдер. Тъкмо тя бе накарала Кира да обезумее.

Когато Ян се зае да я описва — доколкото изобщо бе смогнал да я види, — Кира го засипа с порой от въпроси. Получеше ли според нея погрешен отговор, изпадаше в истерия, крещеше и се пенеше, викаше, че трябвало да я убият, както и че всичко било типично за тях, че били безмозъчни некадърници. Нито Ян, нито Юрий разбираха защо тя реагира толкова бурно. Никой от двамата не я беше чувал да врещи така преди.