Онова, което не ме убива
- Автор: Лагеркранс Давид
- Серия: Millennium #4
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-619-150-673-6
- Переводчик: Росица Цветанова
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Онова, което не ме убива». Краткое содержание книги:
Внимание, финалът е отворен!
— Това няма да ти го стори никога повече, никога!
Глава 21.
23 ноември
Алона Касалес разбра, че има сериозен проблем, когато върлинестата фигура на командир Джони Инграм се приближи до Ед Неда. Още по колебливия език на тялото му можеше да се долови, че пристига с лоши новини.
Джони Инграм често си доставяше удоволствието да забие камата в гърба на някого. С Ед обаче беше различно. Дори височайшите се бояха от Ед. Той бе способен да накара адът да се разтвори под краката на този, който се опиташе да го спъне. А Джони Инграм не беше от хората, които си падат по сцени, още по-малко обичаше да изглежда жалък, а точно това го очакваше, ако намислеше да се кара с Ед. Щеше да изглежда като кръгла нула.
Докато Ед беше безцеремонен и избухлив, Джони Инграм беше изискано момче от висшата класа с тънки крачка и нещо превзето в маниерите. Джони Инграм беше играч от класа и не му липсваше влияние във важните среди нито във Вашингтон, нито в сферата на предприемачеството. В дирекцията беше втори след шефа на АНС Чарлс О’Конър и макар често да се усмихваше и майсторски да раздаваше комплименти, усмивката му никога не достигаше очите. От него се бояха като от малцина.
Разполагаше с деликатни сведения за хората, а между другото, отговаряше и за „надзора над стратегическите технологии“, на по-откровен език, промишления шпионаж — онази част от АНС, която помагаше на американската хайтек промишленост в глобалната конкуренция.
Сега обаче, както бе застанал пред Ед в своя контешки костюм, тялото му сякаш се спихна и макар Алона да седеше на трийсет метра от него, тя долови с точност какво предстои да се случи: Ед беше на път да избухне. Бледото му, преуморено лице бе добило червеникав оттенък и той внезапно изправи своя изкривен гръб, изпъчи голямото си шкембе и изрева гръмко:
— Лайно с лайно зализано!
Никой освен Ед не би нарекъл Джони Инграм „зализано лайно“ и Алона почувства, че го обожава.
Аугуст начена нова рисунка.
Драсна няколко черти по листа. Така натискаше, че черният пастел се счупи. Взе друг и точно като предишния път захвана бързо да рисува, един детайл тук, друг там, пръснати парчета, които се доближаваха едно до друго и постепенно образуваха цялост. Пак същата стая. Сега обаче пъзелът на пода беше друг и по-лесен за различаване. Представляваше червена, полетяла напред спортна кола и ликуващо море от зрители на трибуна, а над нея не стоеше един мъж, бяха двама.
Единият пак беше Ласе Вестман. Сега бе облечен в тениска и шорти, а погледът му беше кървясал, леко кривоглед. Изглеждаше нестабилен и пиян, ала това не го правеше по-малко бесен. От устата му се точеха лиги. При все това не той беше най-плашещият образ на рисунката. По-страховит беше другият мъж. Във воднистите му очи блестеше чист садизъм. Беше небръснат и също пиян, имаше тънки, почти невидими устни и явно риташе Аугуст, макар момчето точно както и предишния път да не се виждаше в кадър, просто бе неописуемо присъстващо чрез отсъствието си.
— Кой е другият? — попита Лисбет.
Аугуст не отвърна, ала раменете му трепереха, а краката му се усукаха на възел под масата.
— Кой е другият? — попита Лисбет малко по-строго и тогава Аугуст написа на рисунката с детински, леко треперлив почерк:
Рогер — това не говореше нищо на Лисбет.
Два часа по-късно във Форт Мийд, след като хакерчетата му бяха разчистили след себе си и се бяха изнизали, Ед отиде при Алона. Странното обаче беше, че вече изобщо нямаше вид на ядосан или обиден. По-скоро излъчваше предизвикателство, а, изглежда, и гърбът не го измъчваше особено. В ръката си държеше тефтер. Едната презрамка на тирантите му се бе откачила.
— Е, старче — поде тя. — Сега вече изгарям от любопитство. Какво е станало?
— Получих отпуск — отговори той. — Каня се да замина за Стокхолм.
— Точно там ли? По това време на годината там не е ли студено?
— Явно повече от всякога.
— Но ти всъщност няма да ходиш там на почивка.
— Между нас казано, няма.
— Ставам все по-любопитна.
— Джони Инграм ни нареди да прекратим разследването. Хакерът да си диша спокойно, ние само ще запушим няколко уязвими дупки. После случаят ще бъде забравен.
— Защо, по дяволите, е наредил такова нещо?
— За да не дърпа дявола за опашката, твърди той, за да не би да изтече информация за атаката. Би било съкрушително, ако се разчуе, че са ни хакнали, да не говорим пък за всеобщото злорадство и за всичките хора, начело с мен, които ръководството ще се види принудено да изрита, за да си спаси реномето.