Онова, което не ме убива
- Автор: Лагеркранс Давид
- Серия: Millennium #4
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-619-150-673-6
- Переводчик: Росица Цветанова
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Онова, което не ме убива». Краткое содержание книги:
Внимание, финалът е отворен!
— Значи, те е и заплашил?
— И още как. Разправяше как съм щял да бъда публично унижен, съден и обруган.
— Ти обаче не изглеждаш особено стреснат.
— Мисля да го прецакам.
— И как си го представяш? Та този келеш има връзки навсякъде.
— Аз също познавам този-онзи. Освен това Инграм не е единственият, който разполага с деликатна информация за хората. Проклетият хакер е имал добрината да свърже и съпостави файловете ни и да ни осведоми мъничко относно собствените ни мръсни ризи.
— Не е ли малко иронично?
— Дори много. Трябва ти подлец, за да разобличиш друг такъв. Отначало данните не изглеждаха чак толкова страшни, не и в сравнение с всичко друго, с което се занимаваме. После обаче, когато се задълбочихме в проучванията си…
— Да?
— Оказа се чист динамит.
— В какъв смисъл?
— Най-приближените на Джони Инграм не просто събират информация относно фирмени тайни, за да помагат на нашите собствени големи концерни. Понякога я и продават скъпо, а тия пари, Алона, невинаги попадат в касата на нашата организация…
— А в собствените им джобове.
— Именно, и тук вече разполагам с достатъчно доказателства, за да пратя Йоаким Баркли и Браян Абът в дранголника.
— Божичко!
— Лошото е обаче, че с Инграм е малко по-сложно. Убеден съм, че той е мозъкът на целия този цирк. Иначе нещата не се връзват. Ала още не разполагам с неопровержимо доказателство, което прави цялата операция рискована. Определено не е невъзможно — макар и да се съмнявам в това — в онзи файл, който хакерът свали, да пише нещо конкретно за него. Но няма да можем да го декриптираме. Това е непробиваемо, шибано RSA криптиране.
— И какво ще правиш?
— Ще затегна мрежата около него. Ще покажа на всички до един, че собствените му сътрудници са се съюзили със закоравели престъпници.
— Като Паяците.
— Като Паяците. В кюпа са заедно с някои наистина вмирисани риби. Дори не би ме учудило да са били замесени в убийството на твоя професор в Стокхолм. Най-малкото са имали явен интерес да го видят мъртъв.
— Сигурно се шегуваш.
— Ни най-малко. Твоят професор е криел знания, които биха могли да се взривят в лицата им.
— По дяволите.
— Именно.
— И сега ще заминеш за Стокхолм като някой частен детектив, за да проучиш всичко това.
— Не като частен детектив, Алона. Ще разполагам с всички официални правомощия, а докато съм там, смятам така да я намлатя, че звезди посред бял ден да види.
— Трябва да ми се е счуло, Ед. Я ли каза?
— Да, драга моя. Я казах!
Рисунките на Аугуст върнаха Лисбет назад във времето и тя отново си припомни стиснатия юмрук, който ритмично и настоятелно удряше по матрака.
Спомни си думкането и пръхтенето, риданията откъм спалнята. Спомни си времето на „Лундагатан“, когато си нямаше друго убежище освен своите комикси и фантазии за отмъщение. После се отърси от тези мисли, погрижи се за раната си, смени превръзката, провери пистолета и се увери, че е зареден. Влезе в PGP връзката.
Андрей Зандер питаше как я карат и тя отговори накратко. Бурята навън тресеше дърветата и храстите. Пийна малко уиски, хапна парче шоколад, после излезе на терасата и продължи по склона, като щателно проучи терена и забеляза неголяма скална пукнатина по-надолу по стръмнината. Преброи крачките си и запамети всяка малка промяна в пейзажа.
Когато отново влезе вътре, Аугуст бе направил нова рисунка с Ласе Вестман и Рогер. Лисбет предположи, че момчето има нужда да го излее от себе си. Ала все още не бе нарисувал нищо от момента на убийството, нито драскулка. Дали преживяното бе блокирано в мислите му?
Лисбет бе обзета от неприятното усещане, че времето им изтича. Погледна угрижено към Аугуст и новата му рисунка, към главозамайващите числа, които бе изписал отстрани, и за около минута се вглъби в тях, изучавайки структурата им, когато внезапно съзря поредица от цифри, на която като че ли не ѝ беше там мястото.
Беше сравнително кратка: 23058443008139952128, и тя я разгада на мига. Не бяха прости числа, а по-скоро число, което по силата на собствената си хармония представлява сумата на всички свои положителни делители. С други думи, съвършено число, точно каквото е 6, понеже 6 може да се раздели на 3, 2 и 1, а 3+2+1 прави 6. Тогава тя се усмихна и ѝ хрумна чудновата мисъл.
— Ще трябва да ми обясниш — каза Алона.
— Ще го сторя — отвърна Ед. — Но макар и да знам, че е излишно, искам тържествено да ми обещаеш, че няма да кажеш нищо на никого.