Онова, което не ме убива
- Автор: Лагеркранс Давид
- Серия: Millennium #4
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-619-150-673-6
- Переводчик: Росица Цветанова
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Онова, което не ме убива». Краткое содержание книги:
Внимание, финалът е отворен!
Според плана Микаел щеше да се заеме с големия, носещ разказ. Андрей щеше да му помага с проучването, но също и да напише някои пояснителни странични статии и портрети, и Ерика смяташе, че това звучи обещаващо. Когато паркира на улица „Хьокенс гата“ и влезе в редакцията, Микаел, а също и Андрей, седяха дълбоко съсредоточени, точно както и бе очаквала.
От време на време обаче Микаел си мърмореше нещо, а в очите му не долавяше само онази искряща целеустременост — забеляза и нещо измъчено и това не я изненада. Микаел бе изгубил съня си. Медиите го нападаха жестоко, беше се явявал на полицейски разпити, където го принуждаваха да прави точно това, за което пресата го винеше — да прикрива истината, а това не му харесваше. Микаел Блумквист уважаваше закона, в известен смисъл бе гражданин за пример. Ако обаче имаше някой, който да го накара да прекрачи границата, това беше Лисбет Саландер. Микаел по-скоро би приел безчестието, отколкото да я предаде, ето защо бе отговарял в полицията единствено с прословутото: „Ще трябва да се позова на защитата на източника“, и нищо чудно затова да се чувстваше нещастен и да се тревожеше за последиците, но все пак… И той като Ерика се безпокоеше много повече за Лисбет и момчето, отколкото за своето собствено положение, та след като го погледа малко, тя се приближи до него и попита:
— Как върви?
— А… о… добре. Как беше там?
— Постлах им и сложих храна в хладилника.
— Хубаво. Някой от съседите видя ли те?
— Не зърнах и помен от човек.
— Защо се бавят тогава? — попита той.
— Не знам. Поболявам се от тревога.
— Да се надяваме, че си почиват у Лисбет.
— Да се надяваме. Иначе какво откри?
— Доста.
— Добре звучи.
— Но…
— Да?
— Само дето…
— Какво?
— Имам чувството, че се връщам обратно във времето или наближавам места, където съм бил и преди.
— Май ще трябва да обясниш това по-подробно — каза тя.
— Ще…
Микаел хвърли око на монитора си.
— Първо обаче трябва още да се поровя. Ще поговорим по-късно — рече той, така че тя го остави и се приготви да се прибира у дома, откъдето очевидно трябваше да бъде в готовност да изхвърчи всеки момент.
Глава 20.
23 ноември
Нощта се оказа спокойна, обезпокоително спокойна, а в осем сутринта един замислен Бублански застана пред своята група в залата за съвещания. След като бе изритал Ханс Фасте, той се чувстваше в достатъчна безопасност, за да може отново да говори свободно. Поне му се струваше, че е на по-сигурно място тук сред колегите си, отколкото пред компютъра или с мобилния телефон в ръка.
— Всички схващате сериозността на ситуацията — поде той. — Изтекли са секретни сведения. Това е довело до смъртта на един човек. Застрашен е животът на малко момче. Въпреки трескавата работа, все още не знаем как се е стигнало дотук. Издайникът може да е бил сред нас или в тайната полиция, или пък в Кабинета за деца и младежи „Один“, или в обкръжението на професор Еделман, или при майката и нейния годеник, Ласе Вестман. Не знаем нищо със сигурност, ето защо трябва да бъдем крайно внимателни, направо параноични.
— Възможно е и да сме били хакнати или подслушани. Изглежда си имаме работа с престъпници, които владеят новите технологии по коренно различен начин от онова, с което сме свикнали — допълни Соня Мудиг.
— Именно и това не е по-малко неприятно — продължи Бублански. — Налага се да бъдем предпазливи на всички равнища, да не казваме нищо важно по телефона независимо колко началниците хвалят новата ни мобилна система.
— Хвалят я, защото инсталацията ѝ беше скъпа — обади се Йеркер Холмберг.
— Навярно би трябвало да се позамислим и над собствената си роля — продължи Бублански. — Току-що говорих с една млада, талантлива аналитичка от тайната полиция, Габриела Гране, в случай че името ви е познато. Тя смята, че понятието лоялност за нас, полицаите, не е толкова еднозначно, колкото може да си помисли човек. Имаме много различни лоялност, нали така? Съществува очевидната, към закона. Съществува лоялност към обществото, а също и към колегите, ала има и друга — към нашите началници, както и към нас самите и нашата кариера, та понякога, всички го знаете, тези неща се състезават помежду си. Понякога човек, за да предпази колега, занемарява своята лоялност към обществото, друг път е получил заповеди отгоре, като Ханс Фасте, и тогава лоялността към началниците се сблъсква с онази, която е трябвало да проявява към нас. Занапред обаче — и сега съм страшно сериозен — искам да се чува само за една-единствена лоялност, към самото разследване. Ще заловим виновниците и ще се погрижим никой повече да не става жертва на извършителите. Съгласни ли сте? Дори да се обади самият министър-председател или шефът на ЦРУ и да заговорят за патриотизъм и невероятни кариерни възможности, вие няма и дума да обелите. Нали?