Онова, което не ме убива
- Автор: Лагеркранс Давид
- Серия: Millennium #4
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-619-150-673-6
- Переводчик: Росица Цветанова
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Онова, което не ме убива». Краткое содержание книги:
Внимание, финалът е отворен!
От друга страна, имаше много неща, които не знаеха за нея. Ян Холстер никога нямаше да забрави как в един апартамент в хотел „Д’Англьотер“ в Копенхаген бе правил секс с нея за трети или четвърти път, а когато след това лежаха на двойното легло, пиеха шампанско и си бъбреха за неговите войни и неговите убийства, както толкова често се беше случвало, я бе погалил по рамото и ръката, откривайки разделен на три белег на китката ѝ.
— Как си се сдобила с това, красавице моя? — бе я попитал, получавайки в отговор унищожителен поглед на омраза.
Оттогава повече не му даде да спи с нея. Схвана го като наказание, задето бе попитал. Кира се грижеше за тях и ги зариваше с пари, ала нито той, нито Юрий или друг някой от обкръжението ѝ имаше право да разпитва за нейното минало. Това бе едно от онези неписани правила, които никому от тях отдавна вече не хрумваше да нарушава. Тя беше тяхната благодетелка за добро или за зло, най-вече за добро, мислеха си, и трябваше да се нагаждат към приумиците ѝ и да живеят в непрестанна несигурност, без никога да знаят дали ще се обърне към тях с нежност, или студенина, или пък ще ги постави на мястото им, като им зашлеви някоя внезапна, парлива плесница.
Юрий затвори компютъра и отпи глътка от питието си. И двамата полагаха усилия да внимават с алкохола, доколкото им бе възможно, за да не настроят още повече Кира срещу себе си. Ала положението беше почти безнадеждно. Прекомерните количества фрустрация и адреналин определено ги тласкаха към чашката. Ян попипа нервно телефона си.
— Олга не ти ли повярва? — рече Юрий.
— Ни най-малко, а скоро сигурно ще види и една детска рисунка с мен по всички водещи новини.
— Не вярвам чак толкова в онази рисунка. Изглежда ми като някакво пожелателно говорене от страна на полицията.
— Значи се мъчим да убием едно дете нахалост.
— Не би ме учудило. Не би ли трябвало Кира вече да е тук?
— Всеки момент ще се появи.
— Коя е била според теб?
— Коя?
— Мацката, дето изникнала от нищото.
— Нямам представа — отвърна Ян. — Не съм и толкова убеден, че самата Кира знае. Като че ли по-скоро се тревожи за нещо.
— Подозирам, че ще трябва да ги убием и двамата.
— Боя се, че ще се наложи да свършим нещо повече.
Аугуст не се чувстваше добре. Поне дотолкова ѝ беше ясно. По шията му бяха избили червени петна, юмруците му се свиваха конвулсивно. Лисбет Саландер, която седеше до него на кръглата кухненска маса в къщата на Ингарьо и работеше по своето RSA криптиране, се уплаши да не получи някакъв пристъп. Но нищо не се случи. Аугуст само посегна към един черен пастел.
В същия миг бурен порив на вятъра разтресе големите стъкла на прозорците, Аугуст се поколеба и взе да прекарва лявата си ръка напред-назад по масата. После обаче все пак зарисува, черта тук, друга там, сетне кръгчета, копчета, помисли си Лисбет, после ръка, детайли от брадичка, разкопчана риза. След това му потръгна по-бързо и постепенно напрежението в гърба и раменете на момчето понамаля. Сякаш рана се бе пропукала и бе започнала да заздравява.
Не че това му придаваше нормален вид. Очите му горяха с измъчен блясък, а от време на време и потреперваше. Без съмнение обаче нещо в него се бе уталожило. Ето че смени пастела и нарисува под, под с цвят на дъб, а отгоре му гъмжило от парченца от пъзел, които навярно щяха да образуват блещукащ нощен град. И все пак беше ясно още отсега, че в картинката нямаше да има нищо приятно.
Ръката и разкопчаната риза явно принадлежаха на едър мъж с тумбесто шкембе. Беше се превил като сгъваемо ножче и удряше на пода някакъв малък човек, който не се помещаваше в зрителното поле по простата причина, че именно той наблюдаваше сцената и поемаше ударите.
Ужасяваща картина, несъмнено. Но като че ли нямаше нищо общо с убийството, макар рисунката определено да разобличаваше някакъв побойник. В самото ѝ ядро, в епицентъра ѝ изпъкваше разярено, потно лице, всяка бръчица на което бе прецизно изобразена. Лисбет разпозна лицето. Не че гледаше телевизия кой знае колко или пък ходеше на кино. Но все пак разбра, че то принадлежеше на актьора Ласе Вестман, доведения баща на Аугуст, ето защо се наведе към момчето и му каза със свещен, вибриращ гняв: