Хари Потър и Нечистокръвния принц

— Благодаря ти, че ми разказа това, Хари, но ти предлагам да не мислиш много по този въпрос, не мисля че е много важно.

— Не е важно? — повтори Хари възмутено. — Професоре, не разбирате ли…?

— Да, Хари, надарен съм с необикновено остър ум, разбрах всичко, което ми каза. — каза Дъмбълдор малко рязко. — Не мисля, че ти хрумва възможността, че съм разбрал малко повече от тебе. И отново, много съм благодарен, че ми се довери, но нека те уверя, че не си ми казал нищо, което да ме обезпокои.

Хари запази мълчание, взирайки се в Дъмбълдор. Какво ставаше? Значеше ли това, че Дъмбълдор наистина използваше Снейп, за да разбере какво ще прави Малфой и в този случай той вече беше чул всичко, което Хари току-що му каза за тях? Или той наистина беше разтревожен от това, което му съобщи, но се преструваше, че не е?

— Значи, сър, — каза Хари, с тон, който се надяваше да е спокоен и вежлив, — Вие определено все още вярвате на…?

— Вече съм бил достатъчно любезен да отговаря на този въпрос — каза Дъмбълдор, но вече не звучеше любезно. — Отговорът ми не се е променил.

— Аз не бих си помислял… — каза един глас, Финъс Найджелъс очевидно само се преструваше на заспал. Дъмбълдор го игнорира.

— И сега, Хари, настоявам да продължим. Имам по-важни неща да обсъдя с теб тази вечер.

Хари се почувства неловко. Какво щеше да стане, ако той откажеше да промени темата, ако настоеше да продължат да обсъждат Малфой? Като че ли прочел мислите на Хари, Дъмбълдор поклати глава.

— Ех, Хари, колко често става това, дори между най-добри приятели! Всеки от нас вярва, че това, което има да каже, е много по-важно от каквото и да има да каже другият!

— Не мисля, че това което имате да кажете е маловажно, сър — промърмори Хари.

— Добре, защото си съвсем прав, не е. — каза Дъмбълдор бързо. — Имам да ти показвам още два спомена тази вечер, и двата придобити с много трудности, а вторият от тях е най-важният спомен, който съм събирал някога.

Хари не каза нищо, все още беше ядосан от смяната на темата, но не виждаше полза от това да продължи да спори.

— Така, — каза Дъмбълдор със звънлив глас, — тази вечер сме се събрали да продължим разказа за Том Ридъл, когото оставихме миналия урок да се наслаждава на годините си в Хогуортс. Помниш, колко развълнуван беше той, когато разбра, че е магьосник, че отказа компанията ми при пътуването към „Диагон-али“ и че аз го предупредих да не продължава с кражбите, когато пристигне в училище.

Така дойде началото на учебната година и с него дойде и Том Ридъл, тихо момче в роби втора ръка, който се нареди с останалите първокурсници, за да бъде разпределен. Той беше сложен в Слидерин почти в момента, в който Разпределителната шапка докосна главата му. — продължи Дъмбълдор, махайки с почернената си ръка към полицата над главата си, където Разпределителната шапка стоеше, древна и неподвижна. — Колко скоро Ридъл е научил, че известният основател на Дома е можел да говори със змии, не знам, но може би е било още същата вечер. Този факт само го е развълнувал и е повишил самочувствието му.