Хари Потър и Нечистокръвния принц
- Автор: Роулинг Джоан Кэтлинг
- Серия: Harry Potter #6
- Язык: болгарский
- Переводчик: Емилия Л. Масларова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Хари Потър и Нечистокръвния принц». Краткое содержание книги:
И Хари пропадна отново през сребристата повърхност, приземявайки се този път точно пред един човек, който веднага успя да разпознае.
Беше много по-младият Хорас Слъгхорн. Хари беше толкова свикнал да го гледа плешив, че гледката на Слъгхорн с гъста, лъскава пепеляво руса коса го разконцентрира. Изглеждаше все едно главата му е thatched, въпреки е вече имаше лъскава дупка с размер на един Галеон на темето му. Мустаците му, по-малко внушителни от сега, бяха тъмно руси. Не беше толкова наконтен, колкото Хари го познаваше, въпреки че златните копчета на богато извезаната му роба правеха впечатление. Малките му крака си почиваха върху кадифена табуретка, беше се настанил в удобно кресло, държейки в една ръка малка чаша вино, а с другата ровичкаше в кутия захаросан ананас.
Хари се огледа наоколо, когато Дъмбълдор се появи до него и видя, че се намираха в кабинета на Слъгхорн. Половин дузина момчета седяха около масата, всички на по-ниски или на по-високи столове от неговия и всички бяха по средата на юношеството си. Хари веднага разпозна Волдемор. Той имаше най-красивото лице и изглеждаше най-спокоен от всички момчета. Дясната му ръка беше небрежно преметната върху облегалката на стола и Хари усети леко бодване, когато видя, че носеше пръстена на Марволо, вече бе убил баща си.
— Сър, вярно ли е, че професор Меритру се пенсионира? — попита той.
— Том, Том, и да знаех, не можеше да ти кажа. — каза Слъгхорн, посочвайки го обвинително със захаросания си показалец, въпреки че развали ефекта като премигна. — Трябва да призная, че много ми се иска да знам от къде получаваш информацията си, момче, знаеш повече от половината преподаватели.
Ридъл се усмихна, останалите момчета се засмяха и го погледнаха с възхищение.
— И тази твоя способност да знаеш неща, които не би трябвало да знаеш, и деликатното привличане на вниманието на важни хора… благодаря за ананаса, между другото, наистина ми е любимото…
Няколко от момчетата се разсмяха и тогава стана нещо много страно. Цялата стая се изпълни изведнъж с дебела бяла мъгла, така че Хари не можеше да види нищо, освен лицето на Дъмбълдор, който седеше до него. Тогава се чу гласът на Слъгхорн, неестествено висок в мъглата:
— Ще загазиш, момче, помни думите ми.
Мъглата изчезна също толкова внезапно, колкото се беше появила и изглеждаше сякаш никой не я беше забелязал, нито че нещо необичайно се бе случило. Озадачен, Хари се огледа из стаята, докато малкият златен часовник на бюрото на Слъгхорн отбеляза единадесетия час.
— Божи милостиви, толкова късно ли стана? — каза Слъгхорн. — По-добре да тръгвате, момчета, или ще загазим. Лестриндж, искам есето ти до утре или ще има наказание. Същото важи и за теб, Авери.
Слъгхорн стана от стола и остави празната си чаша на бюрото, докато момчетата излизаха. Волдемор, обаче, остана в стаята. Хари беше сигурен, че се забави нарочно, за да може да остане насаме с професора.
— Том, — каза Слъгхорн, когато се обърна и видя, че той още е там, — не искаш да те хванат извън леглото в този час, а ти си и префект…
— Сър, исках да ви попитам нещо.
— Питай, момчето ми, питай.
— Сър, чудех се какво знаете за… за Хоркруксите?
И ето, че пак се случи. Плътната мъгла изпълни стаята така, че Хари не можеше да види нито Слъгхорн, нито Волдемор, само Дъмбълдор, който се усмихваше спокойно до него. Тогава прозвуча гласа на Слъгхорн, точно както се беше случило и преди малко.
— Не знам нищо за Хоркруксите и не бих ти казал, дори и ако знаех! Сега излез от тук и да не съм те чувал да ги споменаваш повече!
— Това беше — каза Дъмбълдор. — Време е да вървим.
Подът се изгуби под краката на Хари, за да се появи пак, секунди по-късно, но вече в кабинета на Дъмбълдор.
— Това ли беше всичко? — попита Хари леко разочарован. Дъмбълдор беше казал, че това е най-важният спомен от всички, но той не виждаше нищо особено в него, освен мъглата и факта, че никой не я забелязваше, но нищо друго не се беше случило, само Волдемор зададе въпрос, на който не получи отговор.
— Както може би забеляза, — каза Дъмбълдор, сядайки отново зад бюрото си, — този спомен е бил обработван.
— Обработван? — повтори Хари, сядайки си на мястото.
— Със сигурност. Професор Слъгхорн се е ровил в собствената си памет.
— Но защо би направил такова нещо?
— Може би, защото го е срам от това, което помни. — каза Дъмбълдор. Опитал се е да преработи този спомен, за да се покаже в по-добра светлина, затъмнявайки тези части, които не иска аз да виждам. Което, както сам видя, е много непохватно направено, което е добре за нас, защото значи, че истинският спомен все още е там. И сега, за пръв път откакто имаме уроци, ще ти дам домашно, Хари. Ще бъде твоя задача да предразположиш професор Слъгхорн да сподели истинския спомен, което без съмнение ще бъде най-важното парче от пъзела, който сглобяваме.