Хари Потър и Нечистокръвния принц
- Автор: Роулинг Джоан Кэтлинг
- Серия: Harry Potter #6
- Язык: болгарский
- Переводчик: Емилия Л. Масларова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Хари Потър и Нечистокръвния принц». Краткое содержание книги:
Както и да е, ако е използвал змийския език за да плаши или впечатлява своите съученици от Слидерин в тяхната обща стая, това не достигна до преподавателите. Външно той не показваше нито знак за арогантност или агресия. Като необикновено надарено и много добре изглеждащо сираче, той естествено привличаше вниманието и симпатиите на преподавателите, почти от момента, в който пристигна. Той изглеждаше мил, тих и жаден за знания. Почти всички бяха много впечатлени от него.
— Не им ли казахте, сър, какъв е бил, когато сте се срещнали в сиропиталището? — попита Хари.
— Не, не им казах. Въпреки че не го показа, беше възможно да е съжалявал, че се е държал така преди и че е решил да започне на чисто. Избрах да му дам този шанс.
Дъмбълдор спря и погледна към Хари, който беше отворил уста, за да говори. Ето пак, пример за склонността на Дъмбълдор да вярва на хората, въпреки очевидните доказателства, че те не го заслужават! Но след това Хари си спомни нещо…
— Но Вие не му вярвахте, нали сър? Той ми каза… този Ридъл, който излезе от дневника, каза: „Дъмбълдор никога не ме е харесвал толкова, колкото другите учители.“
— Нека да кажем, че не приемах на готово, че може да му се има доверие — каза Дъмбълдор. — Аз, както вече казах, бях решил да го наблюдавам отблизо, както и направих. Не мога да предентирам, че разбрах много от първоначалните ми наблюдения. Той беше много резервиран към мен, сигурен съм, че усещаше, че съм на път да разкрия истинската му самоличност, за която той вече ми беше казал прекалено много. Той внимаваше никога повече да не се разкрива толкова отново, но не можеше да върне назад това, което се беше изплъзнало в момента, когато беше развълнуван, нито това, което госпожа Коул ми беше споделила. Както и да е, той никога не се опита да ме очарова така, както очарова толкова много от колегите ми.
С годините, прекарани в училището, той събра около себе си група от предани приятели, наричам ги така, защото не мога да се сетя за по-добра дума, но както вече казах, Ридъл несъмнено не чувстваше никаква привързаност към някой от тях. Тази група имаше мрачно излъчване. Те бяха интересна колекция — смес от слаби, търсещи защита, амбициозни, търсещи споделена слава и подмазвачи, които гравитираха около лидер, който можеше да им покаже по-финните измерения на подлостта. С други думи, те бяха предшествениците на смъртожадните и, наистина, някои от тях по-късно се превърнаха в първите смъртожадни, след като напуснаха Хогуортс.
Държани изкъсо от Ридъл, те никога не бяха хванати в откровено нарушаване на правилата, въпреки че през седмата им година в Хогуортс бяха забелязани редица неприятни инциденти. Никога не се намериха доказателства, които да ги свържат с тях, като най-сериозният беше, разбира се, отварянето на Стаята на Тайните, което причини смъртта на едно момиче. Както знаеш, Хагрид беше погрешно обвинен за това престъпление.
— Не успях да намеря много спомени за Ридъл в Хогуортс, — каза Дъмбълдор, слагайки ранената си ръка върху Мислоема. — Малко от тези, които го познаваха, бяха готови да говорят за него, всички бяха прекалено изплашени. Каквото знам, го разбрах след като той напусна Хогуортс, с цената на много и трудоемки усилия, след като проследих малкото, които можеха да бъдат прилъгани да говорят, след претърсването на стари архиви и разпитване на очевидци мъгъли и магьосници, останали живи.
Тези, които успях да предразположа да говорят, ми казаха, че Ридъл е бил обсебен от своя произход. Това е разбираемо, рабира се, той беше израстнал в сиропиталище и естествено е искал да знае как е стигнал до там. Изглежда, че отчаяно е търсил някакви следи от Том Ридъл старши на полиците в стаята с трофеи, в списъка на префектите, в старите училищни архиви, дори в историческите магьоснически книги. Накрая, той трябвало да приеме, че баща му никога не е стъпвал в Хогуортс. Вярвам, че именно тогава се е отказал от името си завинаги, приемайки самоличността на Лорд Волдемор и е започнал да разследва семейството на майка си, което бе пренебрегвал до тогава — майка му, жената, която той мислел, че не може да е вещица, след като се е поддала на срамната човешка слабост — смъртта.
Всичко, което имал, било едно единствено име — „Марволо“, което, както знаел от сиропиталището, било името на бащата на майка му. Накрая, след изтощително изследване из старите книги за магьосническите семейства, той открил съществуването на единствените потомци на Слидерин. През лятото на своята шестнадесета година той напуснал сиропиталището, където се връщал всяка година, за да потърси своите роднини от фамилия Гаунт. И сега, Хари, ако застанеш тук…