Онова, което не ме убива

— Уиски? — попита Бублански.

— В колата имах една бутилка, която възнамерявах да подаря на чичо ми, но я дадох на нея, за да дезинфекцира раната си, и да сръбне малко. Пи доста стабилно.

— Като цяло, как според теб третираше момчето? — попита Соня Мудиг.

— Не знам как точно да отговоря на това, честно казано. Не беше някакво чудо на социалните контакти. Мен ме третираше като шибан слуга, а изобщо не я биваше да общува с деца, както казах, но все пак…

— Да?

— Мисля си, че беше добър човек. Не бих я наел за детегледачка, ако схващате какво имам предвид. Но беше окей.

— Значи смяташ, че детето е в безопасност с нея?

— Бих казал, че момичето като нищо може да застраши нечий живот, видя ми се тотално умопобъркана, ала онова момченце, Аугуст се казва, нали?

— Точно така.

— Аугуст ще го защитава с цената на живота си, ако се наложи. Така схванах нещата.

— Как се разделихте?

— Помоли ме да ги откарам до площад „Мусебаке“.

— Там ли живееше?

— Не знам. Не ми е обяснявала. Просто искаше да отиде там — останах с впечатлението, че някъде там си има собствена кола. Иначе не обели ни една излишна дума. Само ме помоли да ѝ запиша данните си. Щяла да ме компенсира за щетите по колата, плюс още малко, така каза.

— Приличаше ли на заможен човек?

— Ами… ако се съди по външния ѝ вид, бих казал, че живее в някоя дупка. Ала начинът, по който се държеше… не знам. Не би ме учудило да е червива от пари. А и имах усещането, че е свикнала да става на нейното.

— Какво се случи после?

— Каза на момчето да слезе.

— И то стори ли го?

— Беше тотално парализирано. Само клатеше тялото си напред-назад и не помръдваше от мястото си. Тогава обаче тонът ѝ стана по-строг. Каза, че било на живот и смърт или нещо подобно, и тогава той се изсули от колата, ръцете му бяха съвсем сковани, сякаш вървеше насън.

— Видя ли накъде поеха?

— Видях само, че свиха наляво, към Слусен. Но момичето…

— Да?

— Съвсем явно беше, че направо изнемогва. Стъпи накриво и изглеждаше така, сякаш всеки момент ще колабира.

— Не звучи добре. А момчето?

— Май че и то не беше във форма. Погледът му беше много странен и през цялото пътуване се боях да не получи някакъв психически срив или нещо такова. Когато обаче слезе, изглежда се бе примирил с положението. Във всеки случай на няколко пъти попита „накъде“, „накъде“.

Соня Мудиг и Бублански се спогледаха.

— Сигурен ли си? — попита Соня.

— Че защо да не съм?

— Искам да кажа, че може да ти се е сторило, че го чуваш да казва това, например защото е имал учуден вид.

— Че защо да го правя?

— Защото майката на Аугуст Балдер твърди, че момчето изобщо не говори — продължи Соня Мудиг.

— Шегуваш ли се?

— Не, при това звучи доста чудно да е изрекъл първите си думи в разгара на онези събития.