Онова, което не ме убива

Ерика Бергер пристигна в къщичката на Габриела на Ингарьо с две торби храна, моливи и хартия, два трудни пъзела и някои други неща, ала не се виждаха никакви Аугуст и Лисбет, нито бе възможно да се свърже с тях по някакъв начин. Лисбет не отговаряше нито на приложението редфон, нито по криптирания линк и Ерика направо се поболяваше от тревога.

Както и да гледаше на нещата, не можеше да ги тълкува другояче, освен като крайно лошо знамение. Вярно, Лисбет Саландер не си падаше по излишните фрази, нито по утешителните слова, сега обаче тя сама бе помолила за сигурно скривалище. При това носеше отговорност за дете, така че ако сега не отвръщаше на техните повиквания, явно бе в страшна безизходица. В най-лошия случай лежеше някъде смъртно ранена.

Ерика изруга и излезе на терасата, същата онази тераса, където двете с Габриела си бяха говорили как щели да се скрият от света. Беше едва преди няколко месеца. А и се струваше толкова отдавна. Сега там навън нямаше никаква маса, никакви столове, никакви бутилки, нямаше врява зад гърба им, само сняг, клони и боклуци, които бурята бе довлякла. Изглежда самият живот бе напуснал мястото и някъде в нея споменът от отколешното рачешко празненство сякаш подсилваше пустотата в къщата. Партито витаеше наоколо като призрак.

Ерика пак отиде в кухнята и прибра в хладилника храната, която ставаше за микровълнова — кюфтенца, кутии със спагети и сос с кайма, салам строганоф, запеканки с риба, картофени кюфтета, както и камара джънк фуд — вредната храна, която Микаел я бе посъветвал да накупи: квадратни пици „Билис“, пироги, пържени картофи, три пакета чипс, дребни бонбони, три шоколада, пръчици пресен лакриц, както и кока-кола, бутилка „Тюламор Дю“ и картон цигари. Върху голямата кръгла кухненска маса разположи листа за рисуване, моливи, химикалки, гуми за триене, линия и пергел. Върху най-горния лист нарисува слънце и цвете и написа думите „Добре дошли“ в четири топли цвята.

Къщата бе разположена високо в планината, недалеч от плажа на Ингарьо, и не се виждаше отвън. Беше се сгушила зад иглолистни дървета и се състоеше от четири стаи, като голямата кухня със стъклени врати и тераса беше самото ѝ сърце. Тук освен кръглата маса за хранене имаше стар люлеещ се стол и два изтърбушени и захабени дивана, които, покрити с чифт червени одеяла, все пак изглеждаха свежи и удобни. Беше уютен дом.

Навярно беше и добро скривалище. Ерика остави вратата отворена, прибра ключовете в най-горното чекмедже в шкафа в коридора, както се бяха разбрали, и се спусна по дългото дървено стълбище по планинския склон — единствения път нагоре към къщата, ако човек дойдеше с кола.

Небето беше мрачно и навъсено, брулеше силен вятър. Ерика се чувстваше зле и не ѝ стана по-добре, когато по време на пътуването към дома отново се замисли за майката, Хана. Ерика никога не се беше срещала с Хана Балдер, а и не можеше да се каже, че през изминалите години се бе числила към фенклуба ѝ. По онова време Хана често играеше жени, които всички мъже си въобразяваха, че са способни да съблазнят, едновременно секси и малко глуповато невинни, а Ерика бе отвратена от упорството на филмовата индустрия да извежда на преден план тъкмо този тип героини. Само че нищо от горното не беше вярно понастоящем и Ерика се срамуваше от своята тогавашна недружелюбност. Беше съдила Хана Балдер твърде строго, толкова беше лесно да се критикуват красивите момичета, рано направили голям пробив.