Онова, което не ме убива
- Автор: Лагеркранс Давид
- Серия: Millennium #4
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-619-150-673-6
- Переводчик: Росица Цветанова
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Онова, което не ме убива». Краткое содержание книги:
Внимание, финалът е отворен!
Разбира се, дори в полицията имаше корумпирани и продажни хора. Ала да тикнеш едно увредено момченце в ръцете на хладнокръвен убиец, беше съвсем друго и той отказваше да повярва, че някой от колегите му е способен да го извърши. Може би информацията бе изтекла по друг начин. Може да са ги подслушали или хакнали, макар, доколко знаеше, да не бяха качвали в компютър информацията, че Аугуст Балдер е в състояние да нарисува извършителя, още по-малко че се намира в Кабинета за деца и младежи „Один“. Бе потърсил шефката на тайната полиция Хелена Крафт, за да обсъдят въпроса, но макар да подчерта, че е важно, тя не му върна обаждането.
Освен това проведе разговори със Съвета по износа и Министерството на предприемачеството, където бяха силно обезпокоени и макар никой да не го каза направо, най-големите им тревоги, изглежда, не бяха свързани с момчето или по-нататъшния развой на драмата на „Свеавеген“, а с програмата за научни изследвания, над която бе работил Франс Балдер и за която вярваха, че е била открадната в нощта на убийството.
Макар неколцина от най-умелите компютърни специалисти в полицията, както и трима специалисти от Университета в Линшопинг и Техническия институт в Стокхолм да бяха посетили къщата в Салтшобаден, не бе намерена и следа от неговите изследвания, нито в компютрите, нито из книжата, които беше оставил.
— Значи, на всичкото отгоре сега е избягал и един изкуствен интелект — измърмори си Бублански и се сети за една стара загадка, която пакостливият му братовчед Самюел имаше навика да измъква от шапката, за да обърка връстниците си в синагогата.
Беше парадоксален въпрос: ако Бог действително е толкова могъщ, дали би бил способен да създаде нещо по-умно от себе си? Спомняше си, че смятаха гатанката за непочтителна и дори светотатствена. Беше някак плъзгава и каквото и да отговореше човек, оказваше се погрешно. Бублански обаче не успя да се вглъби по-нататък в проблематиката. На вратата се почука. Влезе Соня Мудиг и с известна тържественост му връчи още едно парченце швейцарски шоколад с портокал.
— Благодаря — каза той. — Нещо ново?
— Мисля, че знаем как извършителите са изкарали Торкел Линден и момчето на улицата. Изпратили са фалшиви имейли от наше име и са си уговорили среща там отвън.
— И такива неща ли могат да се правят?
— Не е особено трудно.
— Неприятно.
— Да, но все още не е ясно как извършителите са проникнали в компютъра на „Один“ и как са установили, че е замесен и професор Еделман.
— Предполагам, че ще трябва да проверим и нашите собствени компютри.
— Вече е наредено.
— Така ли ще бъде отсега нататък, Соня?
— Какво имаш предвид?
— Човек да не смее да напише или да каже нещо, без да рискува да го проследят.
— Не знам. Надявам се, не. Отвън ни чака някой си Якоб Каро, за да го разпитаме.
— Кой е той?
— Талантлив футболист от „Сирианска“. Той е откарал жената и Аугуст Балдер от „Свеавеген“.
Соня Мудиг седеше в стаята за разпити срещу млад мускулест мъж с къса, тъмна коса и изразени скули. Мъжът носеше пуловер в цвят охра, с шпиц деколте, без риза, и изглеждаше едновременно изтормозен и мъничко горд.
— Начало на разпита 18,35, 22 ноември, свидетел Якоб Каро, на двайсет и две години, живущ в Норшборг. Разкажи какво се случи днес преди обяд — поде тя.
— Ами, значи… — започна Якоб Каро. — Карах по „Свеавеген“ и забелязах, че на улицата цари някаква суматоха, помислих, че е станал инцидент. Затова намалих скоростта. Тогава обаче видях мъж от лявата страна, тичаше през улицата Хукна напред, без дори да погледне към пътното движение, и помня как ми мина през ума, че сигурно е терорист.
— Защо?
— Защото имаше вид на изпълнен със свещен гняв.
— Как изглеждаше?
— Не мога да кажа точно, но впоследствие си мислех, че във вида му имаше нещо неестествено.
— Тоест?
— Сякаш не беше истинското му лице. Имаше кръгли очила, които трябва да са били завързани за ушите. После и бузите му. Сякаш имаше нещо в устата, а и мустаците, и веждите, и цветът на лицето.
— Мислиш, че е бил дегизиран?
— Като че ли да, но нямах време да го огледам. В следващия миг задната врата се отвори рязко и… какво да кажа? Беше един от онези моменти, когато се случват твърде много неща наведнъж, сякаш целият свят се срива върху главата ти. В колата ми внезапно се озоваха някакви чужди хора и целият заден прозорец се натроши. Бях в шок.
— И какво направи?
— Натиснах газта като луд. Мисля, че момичето, което скочи в колата, ми изкрещя да карам, а аз бях толкова уплашен, че едва ли съм знаел какво върша. Просто се подчиних на заповедта.