Кралица на въздух и мрак [bg]

— Джулиън…

Сведе поглед надолу — същото сияние обграждаше и нейната руна. Беше достатъчно стряскащо, за да я накара да потрепери, но тя потисна надигналото се чувство и пое по коридора.

Миг по-късно Джулиън беше до нея. Редицата алени стражи все още бяха там, пред черния свод. Ема тръгна към тях, усещайки Джулиън до себе си. Виждаше го съвсем ясно и чуваше стъпките му, ала когато пристъпиха към тронната зала и минаха между редиците алени стражи, никой не се обърна към тях. Никой като че ли не ги виждаше, нито чуваше.

За Ема тъмната светлина сякаш бе препасана около гърдите на Джулиън. Но как отвара за невидимост можеше да накара парабатайската му руна да сияе? Нямаше смисъл, ала точно сега нямаше време да се чуди за това — тъкмо минаваха покрай последните двама алени стражи. Чувстваше се като мишка, минаваща безгрижно пред муцуната на особено заплесната котка.

След миг вече бяха прекрачили прага и влизаха в тронната зала на краля. Изобщо не беше това, което Ема беше очаквала. Вместо искрящо злато и богат декор, стаята беше празна, а подът покрит с тъмносив камък. По стените нямаше прозорци, освен върху тази, която гледаше на север: през голям стъклен правоъгълник се разкриваше изглед към ветровитата нощ навън. Стаята беше осеяна с големи камъни, някои от тях бяха с размерите на слон, а немалко — натрошени на по-малки парчета. Приличаше на руините от детската площадка на великан.

Нямаше места за сядане, с изключение на трона — масивен скален блок, в който беше издялано място за сядане. Скали се издигаха от двете му страни и зад гърба му, сякаш за да предпазят краля, който седеше неподвижно в него.

В ръцете си държеше копието на Черната книга, което Джулиън беше направил.

Вдигна глава, когато Ема и Джулиън влязоха, и в продължение на един изпълнен с паника миг Ема си помисли, че ги вижда. Лицето му бе точно толкова ужасно, колкото си го спомняше: разделено по средата, сякаш разсечено с острие, едната му половина бе лицето на поразително красив мъж, а другата — гол череп. Носеше пищен жакет от червено кадифе и плащ, пристегнат около раменете му с редици златни акселбанти, златна корона почиваше върху челото му. На верижка около врата му висеше прозрачна стъкленица, пълна с алена течност.

Инстинктивно Ема и Джулиън се скриха зад най-близката купчина скални отломки в същия миг, в който в стаята влязоха четирима мъже, обкръжили тъмнокоса жена в бяла рокля. Зад нея крачеше момче с опасано от златна диадема чело. Придружаваха го двама стражи, облечени в необичайните черно-златни доспехи, които Ема бе забелязала по-рано в коридора.

Нямаше много време да мисли за това обаче, защото жената в бяло обърна глава и Ема я разпозна.