Кралица на въздух и мрак [bg]

— Може би ти не си объркан — прошепна. — Но аз съм. Толкова много ме объркваш.

— Кристина — отвърна той също с шепот.

Докосна леко лицето й и тя се притисна в топлината на ръката му. Пръстите му се плъзнаха по бузата до устните й, връхчетата им проследиха очертанията им, очите му бяха полузатворени.

Кристина обви ръце около врата му и той я притегли към себе си, устните им се сляха толкова бързо, че бе невъзможно да се каже кой кого целуна пръв. Беше изгарящо: вкусът му върху устните й, гладката му кожа там, където я докосваше, плъзнала пръсти под яката на наметката му. Устните му бяха нежно грапави, меки, но корави, отпиваха от нейните, сякаш бе дъхаво вино. Ръцете й откриха косата му и се заровиха в меките къдри.

— Милейди — прошепна той до устните й и тялото й потрепери от звука на гласа му. — Лейди на розите.

Ръцете му се плъзнаха по тялото й, следвайки извивките и мекотата му, и тя се изгуби в горещината и огъни, в усещането му до себе си, така различно от Марк, но също толкова прекрасно. Улови я през кръста и я притисна към себе си, и силна тръпка разтърси тялото й, беше толкова топъл и човешки, и съвсем не далечен.

— Кийрън — промълви и гласът на Марк отекна в главата й, изричащ името му: Кийр, Кийрън, тъмни мой.

Спомни си как Марк и Кийрън се целуват в пустинята и почувства тръпка дълбоко в костите си.

— Какво става?

Беше гласът на Марк… не само в главата й, а прорязал нощта и мъглата на желанието. Кристина и Кийрън се отдръпнаха рязко един от друг, при което едва не се препънаха, и Кристина се взря в Марк, сребристозлатен силует в мрака, който примигваше насреща им.

— Марк.

Гласът Кийрън прозвуча пресекливо.

Изведнъж поляната бе обляна от светлина. Марк вдигна ръка, отдръпвайки се от неочакваното неестествено сияние.

— Марк! — повтори Кийрън и този път гласът му пресекна от тревога.

Тръгна към Марк, дърпайки Кристина след себе си, ръката му все още беше в нейната. Събраха се в средата на поляната тъкмо когато отряд елфически стражи изскочиха измежду дърветата с факли, грейнали в нощта.

Предвождаше ги Мануел Вилялобос. Кристина зяпна потресено. Беше облечен в ливрея като техните: туника със символа на прекършената корона над трон. Русолявата му коса бе разрошена, усмивката му бе леко маниакална. На гърлото му проблясваше медальон като този, който Кристина носеше винаги.

— Принц Кийрън — каза, докато стражите обграждаха Кийрън, Марк и Кристина. — Брат ти Обан толкова ще се зарадва да те види.

Ръката на Кийрън беше върху дръжката на меча му.

— За пръв път ще му е — заяви с равен глас. — Никога не се е радвал да ме види.

— Какво нравиш тук, Мануел? — попита Кристина и той се обърна към нея с подигравателна усмивка.

— Тук съм по работа. За разлика от теб.

— Не знаеш защо съм тук — сопна се тя.

— Очевидно като курвата на елф и нечистокръвния му любовник. Интересно занимание за един ловец на сенки.

Мечът на Марк проблесна във въздуха, докато изскачаше от ножницата му, и Марк се нахвърли върху Мануел, който отскочи назад, изкрещявайки заповед на елфическите стражи. Те се хвърлиха напред. Кристина едва имаше време да извади балисонга си и да замахне, оставяйки дълга рана върху гърдите на страж с лилава коса, прошарена със сини нишки.