Кралица на въздух и мрак [bg]

— Колко дълго ще бъде в безсъзнание според теб?

Кийрън се обърна и опря гръб на дървото. В мрака лицето му беше карта от черно-бели сенки. Беше потънал в мълчание от мига, в който бяха стигнали на полянката и бяха сложили Марк да спи. Кристина можеше само да гадае за какво мисли.

— Още около час вероятно.

Кристина имаше чувството, че оловна тежест притиска гърдите й.

— Всеки миг, който прекарваме в чакане, ни отдалечава все повече от Ема и Джулиън — каза тя. — Не виждам как изобщо бихме могли да ги настигнем.

Кийрън протегна ръце пред себе си. Гъвкави елфически ръце с дълги пръсти.

— Бих могъл отново да повикам Уиндспиър — каза малко колебливо. — Достатъчно бърз е, за да ги настигне.

— Не звучиш така, сякаш тази идея ти харесва особено — отбеляза Кристина, но Кийрън просто сви рамене.

Отдръпна се от дървото и се приближи до Марк, навеждайки се, за да подпъхне крайчеца на одеялото под рамото му. Кристина го гледаше замислено. Уиндспиър беше жребец на принц, помисли си. Тук, в царството на феите, щеше да привлече внимание. Напълно бе възможно да издаде присъствието на Кийрън и да го изложи на опасност. Въпреки това той изглеждаше готов да го повика.

— Не Уиндспиър — рече тя. — Дори с него… какво бихме могли да направим, да се опитаме да ги грабнем от кортежа ли? Ще ни забележат, а си помисли за опасността за Марк, за Джулс и Ема.

Кийрън опъна одеялото над рамото на Марк и се изправи.

— Не знам. Нямам отговори. — Той се уви в наметката си. — Но си права. Не можем да чакаме.

Кристина вдигна очи към него.

— Не можем и да изоставим Марк.

— Знам. Смятам, че трябва да ме оставиш да продължа сам. Ти остани тук с Марк.

— Не! — възкликна Кристина. — Не, няма да отидеш сам. И не без артефакта. Това е единственият ни начин да си тръгнем от тук.

— Няма значение. — Кийрън се наведе, за да вдигне чантата си. — Няма значение какво ще се случи с мен.

— Разбира се, че има значение!

Кристина се изправи и потръпна — краката й бяха изтръпнали. Въпреки това забърза след Кийрън, накуцвайки леко.

Докато го настигне, Кийрън беше стигнал до края на поляната. Улови го за ръката и пръстите й се впиха в плата на ръкава му.

— Кийрън, спри.

Той се подчини, но не погледна към нея. Взираше се към пътя напред и веселието от другата му страна.

— Защо ме възпираш? — попита с далечен глас.

— Да тръгнеш сам по този път, е опасно, особено за теб.

Кийрън като че ли не я чу.

— Когато докоснах водата в Сколоманса, почувствах объркването и болката, която ти причиних.