Кралица на въздух и мрак [bg]

За трети път Ема и Джулиън спряха в сянката на една врата, за да се консултират с картата. Вътрешността на кулата нямаше нищо, по което да се ориентират — Ема подозираше, че без картата вероятно в продължение на дни щяха да се лутат тук, изгубени.

Потръпваше от болка при всяко движение. Джулиън бе сторил всичко по силите си, за да позакърпи раните й, преди да влязат в кулата, използвайки парчета, откъснати от ризата му, като превръзки. Толкова бяха свикнали с целителните руни и уменията на Мълчаливите братя, помисли си Ема, че никога не очакваха да им се наложи да работят ранени, освен за съвсем кратко. Да се мъчи да надмогне болката там, където бодлите се бяха забили в тялото й, беше изтощаващо и тя бе благодарна за всяка възможност да си отдъхне за миг, докато Джулиън се съветваше с картата.

Вътрешността на кулата приличаше на раковина. Коридорите се извиваха в кръгове, които се стесняваха, докато те се изкачваха, придържайки се в сенките. Обсъдили бяха дали да не използват отварата на Нене, но според Джулиън бе най-добре да я запазят за когато нямат друг избор… а в момента коридорите бяха достатъчно пълни както с тъмни, така и със светли елфи, та никой да не обръща особено внимание на две забързани фигури в разпокъсани наметки.

— Тук коридорите се разделят — каза Джулиън. — Единият води надолу, другият нагоре. Тронната зала не е отбелязана на картата…

— Но знаем, че е близо до върха. Кралицата вероятно вече е там. Не можем да допуснем кралят да сложи ръка на Черната книга.

— В такъв случай предполагам, че отиваме натам. — Джулиън посочи единия коридор. — Продължаваме нагоре и се надяваме да открием упътващи знаци.

— Аха. Защото елфите толкова ги бива с упътващите знаци.

Джулиън почти се усмихна.

— Добре. Дръпни качулката си надолу.

Свалили ниско качулките си, те поеха по стръмния коридор. Докато се изкачваха, елфите наоколо започнаха да намаляват, сякаш бяха достигнали по-разреден въздух. Тук стените бяха покрити с врати, всяка — по-пищно украсена от предишната, с парченца редки камъни и златни инкрустации. Иззад тях до ушите на Ема достигаха гласове и смях, предположи, че тук живееха придворните.

Пред една от вратите, полузакрита от гоблен със звезди, стояха двама стражи в необикновени златно-черни доспехи, лицата им бяха скрити от шлемове. Ема усети как я побиват студени тръпки, докато минаваха покрай тях, навлизайки в част, където коридорът се стесняваше отново и отново, сякаш наистина проникваха в сърцето на раковина. Факлите горяха по-ниско в поставките си и Ема присви очи, мечтаейки си за руна за нощно зрение.