Онова, което не ме убива
- Автор: Лагеркранс Давид
- Серия: Millennium #4
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-619-150-673-6
- Переводчик: Росица Цветанова
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Онова, което не ме убива». Краткое содержание книги:
Внимание, финалът е отворен!
„Дъщерята на Залаченко, трябва да е дъщерята на Залаченко“, мислеше си, макар да знаеше, че е крайно несправедливо да свързва дъщерята с омразния ѝ баща. Ала тъкмо като дъщерята на Залаченко бе свикнала да я възприема Габриела, откакто преди няколко години бе изчела всичко, до което можеше да се добере относно аферата „Залаченко“, та сега, докато Рагнар Улуфсон излагаше догадките си, помисли си, че парченцата се наместват. Още вчера ѝ се бе сторило, че съществуват допирни точки между старата мрежа на бащата и групата, която се наричаше Паяците. Но отхвърли идеята, понеже смяташе, че способностите на престъпниците да развиват знанията си са ограничени.
Издигането на мърлявите гамени, които висят по клубовете за мотоциклетисти и четат порносписания, до ранга на крадци на високи технологии не звучеше никак правдоподобно. И все пак тъкмо тази мисъл ѝ бе минала през ума и Габриела дори се бе зачудила дали момичето, помогнало на Линус Брандел да проследи хакерския пробив в компютрите на Балдер, би могло да се окаже дъщерята на Залаченко. В един документ на тайната полиция за жената пишеше „хакер? веща в компютрите?“, и макар оставени без отговор, тези въпроси произтичаха от удивително добрата оценка за работата ѝ в „Милтън Сеюорити“, така че нямаше как да не е проучвала бащиното ѝ престъпно обединение.
Най-очебийното обаче бе това, че съществуваше общоизвестна връзка между жената и Микаел Блумквист. Точно каква бе тази връзка не се знаеше и Габриела не вярваше на злонамерените предположения, че се касаело за деликатни сведения, които не бивало да излизат наяве, като например за садо-мазо секс и подобни. Връзката обаче си беше налице и както Микаел Блумквист, така и жената, която според описанието беше дъщерята на Залаченко и която се бе сторила позната на един от свидетелите, явно бяха знаели нещо за изстрелите на „Свеавеген“ предварително, а после Ерика Бергер се бе обадила на Габриела с намерението да говорят за нещо важно по повод на случилото се.
— Мислех си за нещо — каза Габриела, може би на твърде висок глас, прекъсвайки Рагнар Улуфсон.
— Да — подразни се той.
— Чудех се… — продължи тя и тъкмо се канеше да изложи своята теория, когато забеляза нещо, което я разколеба.
Не нещо особено, съвсем не. Просто се загледа в Хелена Крафт, която бързаше да запише току-що казаното от Рагнар Улуфсон — и всъщност би трябвало да е просто чудесно да си имат високопоставена шефка, която толкова се вълнува от работата. Ала нещо прекомерно ревностно в драскането на химикалката все пак накара Габриела да се замисли дали пък една високопоставена шефка, чиято задача беше да надзирава цялостния контекст, действително би следвало да е чак толкова прилежна, и без да знае защо, тя изпита силно неудобство.
Може би защото се канеше да посочи едно лице без преки основания, ала навярно по-скоро защото Хелена Крафт смутено извърна очи и дори поруменя, когато осъзна, че я наблюдават, но Габриела реши да не довършва изречението.
— Или по-точно…
— Да, Габриела?
— Ами нищо — отвърна тя, изпитвайки внезапната потребност да се махне оттам, и макар да знаеше, че това няма да изглежда добре, за втори път напусна заседателната зала и отиде в тоалетната.
Впоследствие щеше да си спомня, че се взираше в лицето си в огледалото и се мъчеше да разбере какво точно беше видяла. Нима Хелена Крафт се бе изчервила и в такъв случай какво означаваше това? Сто на ето нищо, реши тя, абсолютно нищо, и дори наистина да бе доловила срам или вина на лицето ѝ, можеше да се касае за какво ли не, някаква неловкост, неудобство. Хрумна ѝ, че всъщност не познава Хелена Крафт достатъчно добре. И все пак знаеше, че Хелена не би пратила дете на сигурна смърт в замяна на някаква финансова или друга облага, не, невъзможно.
Габриела просто беше станала параноична, превърнала се бе в класически шпионин с мания за преследване, комуто навсякъде се привиждат къртици, дори в собственото отражение в огледалото. „Идиотка“, промърмори тя и се усмихна примирено, сякаш за да се отърси от цялата глупост и да се върне в действителността. И все пак в онзи миг ѝ се струваше, че открива някаква нова истина за себе си.
Чувстваше, че прилича на Хелена Крафт. И на нея ѝ се искаше да бъде прилежна и амбициозна, да получи потупване по рамото от своите началници, а това, разбира се, не беше непременно положителна черта. Ако атмосферата, в която работиш, е нездрава, с подобна наклонност рискуваш сам да се поквариш и кой знае, може би желанието да угодиш води до престъпления и морални простъпки точно толкова често, колкото и злобата и алчността.