Кралица на въздух и мрак [bg]

Ема погледна неспокойно тревата между техните дървета и плета. Нямаше никакво прикритие и макар че бяха скрити от портата, всеки, който гледаше от кулата, щеше да ги види да се приближават.

Джулиън се обърна към нея, отмятайки качулката си. Вече нямаше значение, предположи Ема, дотук беше с преструвката, че е Фъргюс. Косата му беше разрошена и овлажняла от пот заради качулката. Сякаш прочел мислите й, той каза:

— Не можем да се притесняваме за прикритие. Ще трябва да рискуваме, докато стигнем до плета.

Пъхна ръка в нейната и Ема трябваше да положи усилие да не подскочи. Дланта му беше топла до нейната, той я притегли към себе си и двамата поеха през тревата.

— Гледай към мен — каза Джулиън ниско. — Елфите са романтични по свой си начин.

Ема осъзна със сепване, че се преструват на двойка, излязла на романтична разходка в светлината на утрото. Раменете им се докоснаха и тя потрепери, макар слънцето да се издигаше все по-високо над тях.

Хвърли кос поглед към Джулиън: изобщо не приличаше на някой, излязъл на романтична разходка — очите му бяха нащрек, челюстите му — стиснати. Приличаше на статуя на самия себе си, изваяна от някой, който не го познаваше много добре, който никога не беше виждал искрите в очите му, които той пазеше единствено за семейството си, не бе виждал усмивката, която някога пазеше единствено за Ема.

Бяха стигнали до плета. Той се издигаше над тях — непроходими, гъсто оплетени ластари — и Ема извади ръката си от тази на Джулиън, поемайки си рязко дъх. Отблизо плетът изглеждаше така, сякаш бе направен от лъскава стомана, бодили стърчаха навсякъде под всевъзможни ъгли. Някои бяха с дължината на мечове. Онова, което Ема беше взела за цветя, бяха избеляващите скелети на онези, които се бяха опитали да се покатерят по стената, предупреждение за бъдещи натрапници.

— Май ще се окаже невъзможно — каза Джулиън, поглеждайки нагоре. — Може да изчакаме до падането на нощта и да се опитаме да се промъкнем през портата.

— Не можем да чакаме толкова дълго… сега едва се зазорява. Трябва да спрем кралицата.

Ема извади кама от колана си. Не беше Кортана, но все пак беше нефилимска стомана, дълга и остра. Допря острието до един от бодлите и започна да реже под ъгъл. Очаквала бе съпротива, ала не срещна такава. Сряза бодила съвсем лесно, оставяйки чукан, от който капеше сивкава мъзга.

— Гадост. — Тя изрита падналия бодил настрани. Особена миризма, приглушена и зелена, се надигна от наранения плет. Ема си пое дълбоко дъх, опитвайки се да се пребори с обзелото я безпокойство. — Добре. Ще си прорежа път навътре. Виждам кулата между стъблата.

Така беше. Толкова отблизо погледнат, беше ясно, че плетът не беше солидна стена, между ластарите имаше дупки, достатъчно големи, за да може през тях да бъде напъхано човешко тяло.