Хроника на едно предизвестено напускане (хемодиализен роман)
- Автор: Стоянова Рени
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Хроника на едно предизвестено напускане (хемодиализен роман)». Краткое содержание книги:
— Моля ти се, Ани, върви си. Утре ще ти се обадя, ако доц. Фонев рече пак да ти я напиша. Ох, главата ми се пръска! Ще получа удар, имай милост!
Тръгнах си, но в съблекалнята написах на ръка молба до шефа с копие до главния, под индиго, че моля доц. Фонев за потвърждение на две неща — че съм уволнена, считано от днес и че смяната ми на 31-ви е заличена от графика по негово нареждане. Беше 13:30 ч., когато почуках на вратата на завеждащия. Нямаше го в кабинета. Още по-добре. И без това не исках да виждам омразната му физиономия. Слязох при главния и там веднага ми заведоха молбата. Нещо повече, като помолих да ми я върнат само за малко, да си я изкарам на ксерокс, секретарката най-любезно ми я копира на служебния безплатно. В това време излезе директорът по лечебно-диагностичната дейност и ми каза:
— Веднага мога да отговоря на жалбата ви. Не е ставало дума за вашето уволнение, спокойно, върнете се в отделението. Вашият шеф не може да ви казва, че сте уволнена. Не той решава, успокойте се.
Двадесет и осма глава
Ранния следобед същия ден бях при адвоката. Поговорихме си доста. Съветът му беше още на другия ден да подам аргументирана молба за редовен платен отпуск до края на юни. Негова идея беше фразата „поради насложилите се междуличностни отношения“. Разсмя ме. Поолекна ми. За другия ден се уговорихме да мине през нас, имаше нещо за превод. Той ми каза, че трябва да пусна молбата от понеделник, 2-ри юни. Нямали право да ме слагат в събота. После късния следобед и вечерта мина под знака на Бояновото заминаване за Америка. То не беше стягане на багаж, то не беше суетня, гости и пожелания, накрая плиснахме кофа вода по стълбите в коридора на блока и нашият син потегли на дълъг път.
На другия ден към обяд, след като адвокатът дойде у нас и след като напразно бях чакала старшата да ме уведоми за решението на шефа по смяната на 31-ви, се обадих на работа. Първото, което чух от старшата, беше:
— Трябва да си дойдеш на смяната утре, Ани — гласът й беше погребален.
— Така, значи? — викнах аз. — Казах ли ти!
— Ами доц. Фонев каза да ти напиша смяната.
— Знам, знам, евтини номера. Виж какво, адвокатът ми е до мен. Съветва ме да пусна молба за отпуск.
— Графикът за юни вече е направен, Ани, но — както кажеш, Ани — жално каза старшата. Това сякаш не беше нейният глас, дали не беше плакала?
Бяхме подготвили молбата от дата 2-ри юни, но като затворих телефона, казах:
— Я аз да си я пусна от 31-ви. Да вържа гащи.
Никакъв адвокат не можеше да ме разубеди.
А старшата и да не беше плакала преди това, когато дойдох, наистина заплака. И на мен ми се приплака също. Тогава си поговорихме като две стари приятелки, като жени, като майки. Атеш слушаше мълчаливо. Няма да казвам какво ми каза старшата. Само тези й думи пак ще повторя:
— Винаги съм се опитвала да се отнасям с хората така, както съм искала те да се отнасят с мен, разбираш ли ме?
Дожаля ми за нея. Наистина беше добра старша. Колко пъти сме й сме качвали на главата — една иска този и този ден да е свободна по график, друга излязла в болнични и не се обажда и всички през цялото време сменят дежурства. Имало е дни, когато нито една не е била на работа по график, а е замествала друга. Донманлиева нямаше навик да контролира отблизо работата. Бившата старша сестра, Мелничарова, сутрин лично оглеждаше цялото отделение, особено в понеделник, след основното почистване. Като се надигнеше на пръсти, а беше висока жена, и като минеше с пръст по гърба на бактерицидните лампи, само да имаше малко прах, елате да видите после какво ставаше. Затова отделението винаги беше чисто и санитарките припкаха без постоянно подсещане. Донманлиева може би затова не минаваше нито хигиенни визитации, нито периодични проверки, защото най-вероятно подсъзнателно й се е искало и нея да не я проверява никой. Между другото каза и това:
— Аз съм решила за себе си, Ани, повече не искам да бъда старша сестра. Мислех да го направя още като мина проверката за епрекса, но тогава нямаше места — и очите й се напълниха със сълзи.
Аз на свой ред казах разни неща с хлипане и с цигара в устата:
— Виж ме на какво съм заприличала! Пет кила отслабнах за няколко дена! Един превод го забавих и мъжът ми сега е бесен. Изпит ме чака, зарязах и учене и всичко. Ох, ох, и знаеш ли, пак взех да вдигам кръвното, уж се бях оправила. Няма да го преживея това, няма да издържа, о-о-о… — такива работи.
Дадох й молбата да я занесе на шефа. Не исках да го виждам. Тъкмо излезе от кабинета си и телефонът й звънна.