Хроника на едно предизвестено напускане (хемодиализен роман)
- Автор: Стоянова Рени
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Хроника на едно предизвестено напускане (хемодиализен роман)». Краткое содержание книги:
— Ани, можеш ли да ме смениш малко оттатък, че да си изпия хапчето за кръвно. За пет минутки.
— Хубаво.
И влязох в кафявата. Вътре имаше трима възрастни белгийци, една жена и двама мъже. Мъжете спяха. Само жената беше будна. Течеше й банка с ефортил, не вярвам да си го е носела от Белгия, от нашите запаси беше най-вероятно. Тя се завъртя в леглото си и на лицето й се изписа страдалческо изражение. Приближих се и разменихме няколко думи на английски. Тя го говореше свободно. Първо аз казах, без да съм сигурна, че ще ме разбере:
— Мога ли да ви помогна?
Тя веднага отвърна:
— Да, тази възглавница е много тежка.
Не знам защо, но имаше възглавница върху краката й.
Махнах възглавницата, погледнах капката, беше бавна и в банката имаше достатъчно количество разтвор. Хвърлих бърз поглед върху тялото на болната — беше дребно и деформирано. Такива тела имат дългогодишните болни на диализа. Предложих да й измеря кръвното и тя каза:
— Да, моля.
Измерих го. Беше нормално.
— 120 на 80 — казах. — Кръвното ви беше ли много ниско преди това?
— Не много, но беше ниско, да — каза болната и ми благодари.
Колежката се върна и аз си излязох. Бях погледнала документацията им, ако трите хвърчащи листа на бюрото въобще можеха да се нарекат документация. Белгийците имаха диализни листи, наши формуляри, разграфени по часове, в които се вписват кръвното налягане, хепаринът, килограмите и др. текущи данни по време на процедурата, но в тях липсваха двата регистрационни номера най-отгоре. Вляво — поредният номер на диализен болен, влязъл в отделението, който се взема при още провеждане на първата диализа (не става дума за постъпил в стационара, там има други документи). Вдясно — поредната диализа за отделението от началото на годината.
Върнах се в голямата зала, значи, и след минутки шефът се появи на вратата и започна да вика пред болните:
— Боянова, защо си ходила при белгийците? Нямаш работа при тях!
— Повика ме Добринова, да я сменя за малко.
— Ти чуваш ли, като ти говоря или не чуваш! Нямаш работа при белгийците!
— Добре, де, нямам повече работа при тях.
— И му мисли, ей, ако си им говорила някакви глупости!
— Моля ви се!
— Повтарям ти! Да не припарваш до никакви белгийци, чу ли?
— Чух, да не припарвам, хубаво.
Този ден нашите болни четяха и коментираха един крайно интересен за тях материал, публикуван в няколко централни вестника, като например „24 часа“ и „Сега“. Заглавието във в. „Сега“ беше: „Българи ходят в Пакистан за трансплантации на черно“.
— Ще ходят, ами, като не правят в България! — подвикна някой.
Вестникът обиколи леглата. Разбира се, и ние, сестрите, го четохме.
Пациент получил тежки усложнения след нелегална операция за присаждане на бъбрек в Пакистан, започваше статията. Нямал бил никаква медицинска документация, дори не можел да удостовери, че наистина му е присаден бъбрек. Това бил вече вторият такъв случай за тази година, по думите на националният консултант по трансплантология и шеф на клиниката по урология на Александровска болница, проф. Петър Панчев. „Освен риск от неуспешна операция и тежки инфекции има опасност при трансплантацията тези хора да се заразят с паразитни инфекции, каквито никой не е виждал и лекувал в България, защото те са характерни само за района на страни като Индия и Пакистан. Това крие риск за цялото обществено здравеопазване у нас.“
— Има ли изобщо здравеопазване у нас, се пита в задачката? — горчиво коментира един друг болен.
„Досега обаче нямало случай на екзотични инфекции. Част от трансплантирани обаче се заразявали с хепатит В и С.“
— Опала! — обадих се и аз и пошушнах на колежките: — Това ако пък не е ехо от моя сигнал, здраве му кажи. Правят се, че нищо не са получили, ама защо ли така изведнъж се загрижиха, че нашите се заразявали в чужбина?
Едно момиченце на 16 години от нашите болни скоро беше заминало именно за Пакистан — уж на разходка. За трансплантация, разбира се! Така се радваше детето, а и всички около него — и болните, и персоналът, че са успели да съберат пари и най-сетне заминават!
„Около 700 души чакат за трансплантация на бъбрек у нас — завършваше статията. Тази година са направени 13 трансплантации. 29 трансплантации са направени през 2002 г.“
Болните на диализа в страната са към 2 500. Повечето са от над пет години на диализа. А трансплантация се прави най-успешно в първите пет години от започването на диализното лечение. Защото диализата не лекува нищо, тя е всъщност поддържане на живота. С цената на бавно увреждане на целия организъм! Докато нашите бюрократи се натуткат, сума ти болен народ ще си замине, както и досега са си заминавали хората. Има болен — има проблем. Няма болен — няма проблем. Прав е бил Сталин, нали така, бе другари? Много го е грижа някой! Д-р Станчев разправяше наистина, че някакъв немски професор се трансплантирал успешно след 25 години диализа, но това е било медицински куриоз, правилото — до петата години — си остава валидно.