Хроника на едно предизвестено напускане (хемодиализен роман)
- Автор: Стоянова Рени
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Хроника на едно предизвестено напускане (хемодиализен роман)». Краткое содержание книги:
Чувала съм, че докторите от две софийски болници, примерно Пирогов и Александровската, се карали кой да прави трансплантациите. Според други слухове пък, лекарите не искали да правят трансплантации, защото им плащали жълти стотинки, а трябвало да са готови да тичат ако ще и посред нощ да е, ако например е станала катастрофа и на загиналия му е премазана главата, а бъбреците — запазени и двата. Тогава се иска не само голяма бързина, до 18-тия час след смъртта казват бъбрекът трябва да е присаден в новото тяло, но и перфектна координация и организация. Е, откъде у нас такава? Това от край време си ни е дефицитна стока. Да се бавим, да пречим — туй ни дайте да правим. В това ние, българите, нямаме грешка!
Вестниците значи се бяха наговорили или може би им беше наредено отгоре да пищят, че нас, българите, ни заразяват в чужбина по време на медицински туризъм. Сякаш предчувстваха, че някой може и по нас да викне:
— Вие защо ни заразявате болните, а?
Та гледаха да нанесат превантивно удара. Само че не този е начинът да парирате врага, господа. А и кой излиза, че ви е враг? Белгия ли — сърцето на Европа? Или Израел? Вярно е, че никой няма право да ни заразява болните в чужбина, но така както сами си ги заразяваме, и пакистанец не може да ни ги зарази. Колкото до останалото — нямам думи.
Стана време да изключваме болните. Аз изключвах само наши болни. По едно време Катито взе да изключва белгийката и нещо стана — най-вероятно изпусна марлята, с която се натиска мястото на убождане и то кръвна, тя се засуети, апаратът пищеше, но понеже само тя беше определена за белгийците, никой не й се притече на помощ, за разлика от всеки друг път, когато, щом има проблем, другите се хвърлят да помогнат, без дори да ги викат. Аз не трябваше да припарвам до никакви белгийци, нали, и се правех, че не нито чувам, нито виждам. Дичева, която беше оставила за малко стационара да помогне и тя за изключването в залата, се ядоса, че Катито се тутка и викна:
— Какво правиш, бе Кати? — но така помощ не се оказва.
Горкото Кати, бяло и русо, почервеня от притеснение. Накрая една санитарка притича от коридора в залата и така, както си беше с мръсните ръкавици, хвана да натиска марлята, за да спре кръвта. Санитарките също работеха с ръкавици (когато имаше), за да не си мърсят ръцете, като изстискват парцалите, с които миеха пода.
Болната, която изключвах последна, беше и последната в залата. И тогава дойде Венци Фонев — другият син на професора. Самият професор само се беше мернал сутринта — без усмивка, побледнял и посивял в лицето като смъртник. Бях се стреснала, като го видях колко смазан изглежда. Но Венци Фонев беше млад и свеж. Не го бях виждала дълго време преди това. Появи се изведнъж, като пристигнаха белгийците. Венци по-често стоеше в чужбина, отколкото в България. Изкара година ли, повече ли специализация в САЩ. После къде още ходи, не знам. Знам, че постоянно го нямаше и ако дойдеше, беше за малко. Няма да се учудя, обаче, ако по график се окаже, че си е работил най-усърдно при нас, докато го е нямало. Не много отдавна гръмна вътрешен скандал с най-стария ни техник. Бил се писал на работа в графика, а си карал отпуска. Така беше успял да си изкара шест месеца допълнителен платен отпуск. Накрая само го разжалваха от началник на техниците в редови техник. Той злоупотребяваше с алкохол. Като пийнеше, започваше да вика и да псува — грозна гледка. И бат’ Желко попийваше, но само ходеше подир сестрите и искаше да ги прегръща. На онзи техник, стария кадър, сестра му беше омъжена в Италия и той водеше професора и антуража му там, сестра му ги посрещала, ядели и пиели в заведението, което държали с мъжа си. Дружбата на този техник с професора датираше от първите години на диализата. Когато уволниха другия техник-алкохолик, и двамата бяха алкохолици, но някой все трябваше да работи, нали, този остана съвсем сам в продължение на няколко месеца. Сега техниците са повече на брой, но тогава не си спомням как стана така, че остана съвсем сам. Беше непрекъснато в болницата — там спеше, там ядеше, там продължаваше да пие и то още повече, защото му тежеше това наложено крепостничество. Не знам дали са му платили тогава извънредния труд. На нас, сестрите, казваха, че не ни се полагал. И може би оттогава, когато беше жестоко експлоатиран, той си е мислил как да си компенсира саможертвата. Но за да направи човек подобно нещо — да се пише на работа, а да кара отпуск, трябва да има гръб. Този техник го имаше, имаше го, разбира се, и Венци.