Адвокатът ми каза, че макар да нямам възможност да съдя началниците си, понеже у нас няма такива закони, с подаването на такова предизвестие все едно че ги уволнявам. Тези думи бяха като балсам за душата ми, измъчена ми от безразличието на инстанциите и униженията на работното място.
Когато подадох молбата за напускане, в личен състав седяха три служителки. Едната рече, че сега ще ми дадат обходен лист, с който да обходя няколко места за подписи, че не дължа нищо на болницата — старша сестра, каса, ВСК и библиотека. Тя извади едно листче-формуляр в черно и бяло, стар модел значи, и започна да го попълва. Аз надничах да гледам какво пише. Като стигна до графа „напуснал поради“, написа „по взаимно споразумение“ и грижливо попълни чл. 325, т. 1.
— Аз не съм по взаимно споразумение — обадих се аз.
— Как да не сте?
— Ами ето молбата ми е пред вас, четете.
Другата надигна глава от бюрото отсреща:
— Вие нали искате да напуснете? И ние сме съгласни! Значи е по взаимно споразумение.
— Да, но не е по този член, а по друг, в молбата го пише.
— Хубаво — каза тази, която беше написала за споразумението. — Ето, поправям члена.
И върху сбъркания член написа правилния.
— Е, да — пак се обадих аз, — ама ако направят проверка, няма да съвпадат членът и текстът. Трябва да напишете, че е с 30-дневно предизвестие.
— Вие ли ще ни учите какво да правим? — провикна се ядосано другата. — Ние цял живот само с това сме се занимавали!
— Ами като само с това сте се занимавали, защо не сте си научили кодекса тогава, ами ми разправяте смешни работи?
Третата служителка си мълчеше, но мълчанието й не беше враждебно или поне на мен така ми се струваше.
Попълнилата листчето ядосано го смачка и го захвърли в кошчето, след което написа ново, като отказа помощ при преписването, макар че й предложих аз да го напиша втория път.
После тръгнах на обход. Започнах естествено от старшата. Докато ми подписваше, в кабинета й връхлетяха прегърнати и засмени д-р Станчев и една млада сестра. Тя всъщност не беше в първа младост, но определено младееше и каквато беше мъничка и остроумна, лекарите много я харесваха.
— Хей, внимавайте! — шеговито викнах аз. — На това в цивилизованите страни му се вика сексуален тормоз на работното място! — и щипнах доктора по сланинките около кръста.
— Стига, бе Ани, ти все такива ги измисляш! Това да не ти е на Запад! — ухилено ми отвърна колежката.
Старшата се усмихна. Пак пушеше, но лицето й сега беше спокойно и ведро. Май беше забравила, че не иска да бъде вече старша.
Оттам минах през касата и ВСК — и двете бяха на едно и също място. Оставаше само библиотеката. От д-р Станчев бях чувала, че сестрата, която работеше една година при нас, докато се дипломира в Медицинския университет в Катедра „Здравен мениджмънт“ била написала скандална дипломна работа, в която е обрисувала персонала на нашето отделение един по един. Беше ми интересно да науча какво ли е писала за мен. Тази сестра много рев изрева, докато работеше при нас. Така и не се научи да работи до края. Все забравяше кое след кое следва, объркваше се, притесняваше се. И почваше да плаче. От нея диализна сестра не ставаше — то си беше ясно. После ни прати писмо, че била назначена за главна сестра в еди коя си болница. Обвиняваше ни, че не сме я били разбирали и казваше, че само лоши спомени пазела от работата си с нас. Ние не се трогнахме от жалбите й. Много важно, че сме й оставили лоши спомени. И тя остави лоши спомени в нас.
